Нора Робъртс - Опасна тайна

— Добре — тази малка клауза щеше да побърка адвокатите му, но това си беше техен проблем. Нали за това им плащаше. — Ще направя необходимото да бъде записано в договора.

— Кулата на Бианка — тихо продължи Лайла, като се страхуваше гласът й да не се скърши. — Внимавай какво ще направиш с нея.

— Какво ще кажете за малко вино? — леля Коко стана, ръцете й трепереха. — Трябва да го полеем, нали?

— Извинявайте… — Кейти стана бавно, налагайки си с огромно усилие да не побегне. — Ако сме свършили, искам да си отида. Изморена съм.

Трент понечи да тръгне след нея, ала Сузана го спря.

— Не мисля, че е много умно точно сега. Ще отида аз.

Кейти излезе на терасата и остави на студения вятър да изсуши сълзите й. Искаше й се да има страшна буря, толкова силна, безмилостна и разрушителна като бурята, която бушуваше в душата й.

Като блъскаше с юмрук по стената, тя прокле деня, в който срещна Трент. Той не успя да вземе любовта й, но взе дома й. Разбира се, ако бе успял с първото, никога нямаше да получи второто.

— Кейти… — Сузана пристъпи до нея и я прегърна. — Студено е. Защо не влезем вътре?

— Тук ми е добре.

— Не, не е — тя притисна сестра си още по-плътно.

— Той дори не осъзнава какво значи тази къща. — Кейти остави сълзите си да текат на воля. — Той не може да разбере. И не иска.

— Може би. Може би никой не може, освен нас. Ала това не е негова грешка. Не бива да го обвиняваме, че не сме в състояние да задържим къщата — Сузана погледна към градините, които толкова обичаше, после към скалите, които винаги я привличаха. — Веднъж си отидох оттук. Сякаш беше преди сто години, а са минали само седем. Почти осем. — Въздъхна. — Мислех, че бе най-щастливият ден в живота ми. Да напусна острова и да отида в новия си дом в Бостън.

— Не бива да говориш за това. Знам колко те боли.

— Не повече от другите. Аз бях влюбена, Кейти. Бях булка и бъдещето бе в ръцете ми, в шепата ми. Но когато се обърнах и видях кулите на Замъка зад себе си, се разплаках като бебе. Мислех си, че този път ще ми бъде по-лесно. — Сълзи напълниха очите й и тя ги затвори. — Какво има толкова в това място, което така ни държи и привлича?

— Знам, че ще си намерим друг дом — Кейти стисна пръстите на сестра си. — Знам, че всичко ще бъде наред, дори ще сме щастливи. Ала ужасно ме боли. И ти си права, не е виновен Трент. Но…

— Просто трябва да обвиняваш някого — усмихна се Сузана.

— Той ме обиди. Не искам да си го призная, обаче е така. Искам да мога да го обвиня, че ме накара да се влюбя в него. Ала това не е истина. Аз се влюбих сама.

— А той?

— Просто не се интересува от мен.

— Като виждам как те гледа, мисля, че грешиш.

— О, да, заинтересуван е — добави намусено Кейти. — Но любовта тук няма нищо общо. Много учтиво отказа да се възползва от мен, като изтъкна моята липса на опит, както го нарече.

— О, Боже! — Сузана отново потърси с поглед скалите. Знаеше, че да отхвърлиш някого болеше най-много. Беше най-острото острие, с което може да бъде наранен човек. — Не знам дали има някаква полза да го казвам, ала може би щеше да бъде по-различно, ако той не бе така… чувствен.

— Той е чувствен, разбира се — процеди Кейти през зъби. — И като чувствен и цивилизован човек, иска да бъдем приятели. Дори ме покани утре на вечеря, за да е сигурен, че няма да се залепя като лепка за него и ще може да се върне в Бостън напълно свободен и спокоен.

— А ти какво смяташ да правиш?

— Ще отида, разбира се. И ще бъда цивилизована и учтива като него. — Кейти вирна брадичка. — Но когато свърша, ще проклина деня, в който е спрял очите си върху Катрин Калхун. — Тя се обърна живо към сестра си. — Червената ти рокля тук ли е? Онази, която може да накара и светците да се облизват?

Сузана се разсмя.

— Може да си сигурна, че е в гардероба ми.

— Да вървим да я пробвам.

Я виж ти, каза си Кейти. Какво можела да направи една тясна червена копринена рокля!

Тя се завъртя пред пукнатото огледало, подпряно в ъгъла на стаята. Беше й бе малко тесничка, дори след промените, които Сузана направи. Роклята сякаш питаше: „Не искаш ли да ме имаш?“ И го казваше съвсем ясно. Кейти плъзна ръце по бедрата си. Той щеше да я желае, докато главата му се пръсне. Коприната бе като плътно прилепнал пламък. Обгръщаше тялото й от деколтето до подгъва, който Сузана нарочно скъси, така че да открива бедрата й. Дългите ръкави стигаха до китката. И като добави и перлените обеци на леля Коко, ефектът бе главозамайващ.

Тридесетте минути, които загубиха за гримирането, си струваха труда. Устните й бяха същия цвят като роклята, благодарение намесата на Аманда. Очите й бяха засенчени в зелено и златисто, благодарение на Лайла. Косата й бе лъскава като гарваново крило и пригладена над слепоочията като шлем. И така, без съмнение, реши Кейти, наблюдавайки образа си в огледалото, Трентън Сейнт Джеймс Трети ще бъде силно изненадан. Падаше му се!