Нора Робъртс - Опасна тайна

Животът, който познаваше, просто се бе разтопил във въздуха. Нямаше го вече. А този, който им предстоеше, още не бе дошъл. И тя стоеше някъде в празното, в безвъздушното пространство, във вакуума, в нещо като затвор, зашеметена от загубата до такава степен, че не можеше да усети дори болка.

Трент се бе навел до огъня, където Фред хъркаше върху червената възглавничка на новото си кучешко креватче. Май това малко дяволче щеше да му липсва. Дори да имаше време да се грижи за него в Бостън, сърце не му даваше да го отнеме от децата и от момичетата в тази къща.

Беше видял днес следобед как Кейти си играе с него и му хвърля топката на поляната. Беше му толкова приятно да чуе смеха й, да я види така безгрижна с децата, Сузана и кучето.

Странно, спомни си за оня миг, когато бе обзет от една мечта. По точно от една фантазия, видение, кой знае какво. Беше през нощта на сеанса. Видя себе си и Кейти как седят на слънчевата порта и гледат децата си, които играят на поляната. Беше глупост, разбира се. Днес следобед нещо в него сякаш се скъса, когато я видя да си играе с Фред и децата. Нещо хубаво, защото когато се обърна и го видя, смехът й замря, а очите й потъмняха и станаха студени.

Той стана, като наблюдаваше огъня в камината. Беше пълна лудост, ала в този миг искаше с цялото си сърце тя да бъде в ръцете му и зелените пламъци на очите й да изгарят неговите. Да се притисне отново към него. Да извика името му. Да прошепне „обичам те“. Най-страшното мъчение бе ужасното й безразличие.

Някой почука на вратата и Фред уплашено изскимтя в съня си. Трент отговори и видя Кейти на прага. Обзе го облекчение, надежда и неудобство. Този път не биваше да я прогони, не биваше да я пусне да си иде. Трябваше да… Тогава видя очите й.

— Какво има? Какво се е случило? — посегна с ръка да я приласкае, ала тя рязко се отдръпна назад.

— Би ли дошъл долу, ако не възразяваш.

— Катрин… — но тя вече се отдалечаваше по коридора. Бързаше да се махне, да избяга от него.

Намери ги всички около масата в трапезарията. Лицата им бяха тъжни и сериозни. Беше достатъчно проницателен, за да отгатне какво бе станало. Калхуновите момичета явно бяха стегнали строя и бяха готови за бой.

— Дами?

— Седни, ако обичаш, Трент… — Коко царствено му посочи стола до себе си. — Надявам се, че не сме ти попречили?

— Какво говорите! — той потърси очите на Кейти, но тя гледаше като хипнотизирана стената пред себе си. — Сеанс ли ще правим?

— Този път не — Лайла кимна към Аманда. — Манди, хайде, де!

— Добре — тя си пое дълбоко дъх. Сузана сграбчи ръката й под масата и се почувства по-уверена. — Трент, ние обсъдихме твоята оферта и решихме да я приемем.

Той я погледна изненадано.

— Така ли?

— Да — Аманда притисна ръка стомаха си, който се бунтуваше. — Ако все още е в сила.

— Да, разбира се, че е в сила — Трентън огледа стаята. Погледът му се спря на Кейти. — Сигурни ли сте, че искате да продавате?

— Ти нали това искаш? — извика почти през плач Кейти. — Нали за това дойде?

— Така е — ала имаше и нещо друго, много по-голямо от пазарлъка за къщата. — Фирмата ми на драго сърце ще купи имота. Само трябва да съм сигурен, че искате да продавате. Че всички го искате.

— Ние всички сме съгласни — рече Кейти и отново заби поглед в стената.

— Адвокатите ще уредят формалностите — додаде Аманда. — Но преди да им предадем нещата, бих искала да прегледаме условията.

— Разбира се — той отново спомена цената. Когато чу цифрата, очите на Кейти се напълниха със сълзи. — Няма причина да не се споразумеем за сроковете — продължи Трент. — Знам, че ще искате да направите опис на имуществото, преди да се… пренесете.

Това, в края на краищата, беше бизнес.

— Мисля, че искаме да се пренесем колкото може по-скоро — Сузана огледа сестрите си за подкрепа. — Веднага щом си намерим нова къща.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Ти направи достатъчно — прекъсна го студено Кейти. — Ние можем и сами да се грижим за себе си.

— Бих искала да добавя нещо — намеси се Лайла, като се наведе напред. — Продаваме къщата и земята. Ала не и съдържанието й. Всичко, което е в нея.

— Не. Мебелите, вещите и личните ви неща си остават ваши.

— Включително и огърлицата — тя наклони глава. — Независимо дали ще я намерим, преди да напуснем или след това, огърлицата на Калхунови принадлежи на Калхунови. Искам това да се запише в договора, Трент. Ако по време на вашите ремонти тя изскочи отнякъде, принадлежи на нашето семейство.