Нора Робъртс - Опасна тайна

— Да, ала много боли!

— И мен ме боли.

Кейти седна до сестра си и сложи глава на рамото й.

— Може би ще стане някое чудо!

Трент ги наблюдаваше от тъмния коридор. Не би искал да чуе разговора им. Не би искал да го е грижа за тях. Но ги чу и по неизвестни причини му стана мъчно. Съвсем тихо той се върна в стаята си.

— Деца — подзе леля Коко с глас, за който бе сигурна, че е върхът на любезността. — Защо не вземете да прочетете някоя хубава книга?

— Аз искам да играя на война! — Алекс разсече въздуха с въображаемата си сабя. — Ще се бия до последния човек.

О, Боже, това дете е само на шест години, помисли си Коко. Какво ли ще стане, когато стане на десет!

— Ето цветни моливи — продължи с надежда тя, като гледаше дъждовния следобед. — Можете да нарисувате някои хубави картинки. Ще ги окачим на хладилника и ще направим изложба.

— Бебешки занимавки — пресече я Джени.

„Боже, Боже, само на пет години и вече цинична!“

— Па-па-па! — Джени простреля Алекс с лазерната си пушка. — Уцелих те и вече си унищожен.

— Изобщо не съм ако искаш да знаеш, защото бях задействал защитното си поле.

— Да, да!

Двамата се гледаха с неприязън, каквато само децата изпитват едно към друго, ако се наложи да стоят затворени в къщи в събота. По мълчаливо съгласие започнаха ръкопашен бой. Когато се затъркаляха по изтъркания килим, леля Коко вдигна молитвено очи към тавана.

Добре, че битката се разиграваше в стаята на Алекс. Тук не можеше да направят големи поразии. Коко се изкушаваше да излезе и да затвори вратата, като ги остави да се избият, ала все пак носеше отговорност.

— Внимавайте, ще се нараните — започна тя старата песен, която всички възрастни пеят на децата. — Спомнете си какво стана миналата седмица, когато Джени ти разкървави носа, Алекс!

— Не ми го разкървави! — извика момчето, като се мъчеше да прикове изплъзващата се Джени към пода.

— Разкървавих ти го! — повтаряше сестра му и се опитваше да направи същото, като риташе с крака.

— Извинете ме — намеси се Трент, застанал на вратата. — Изглежда прекъсвам заниманията ви.

— Никак даже! — леля Коко приглади пухкавата си коса. — Тук се разиграва малка битка. Деца, кажете „здравей“ на господин Сейнт Джеймс.

— Здрасти — рече Алекс, като се опитваше да хване сестра си в капан.

Усмивката на Трент в отговор на поздрава въоръжи леля Коко с вдъхновение.

— Трентън, може ли да те помоля за една услуга? — невинно се усмихна тя.

— Разбира се.

— Момичетата са заети, а аз трябва да свърша едно-две неотложни неща. Ще имаш ли нещо против да наглеждаш децата за малко?

— Да ги наглеждам ли?

— О, те изобщо няма да те затруднят — Коко му се усмихна ослепително, след което се обърна към внуците си. — Джени, не хапи брат си. Калхунови винаги се бият честно. — „Освен когато се налага да не го правят“, довърши си тя наум. — Ще се върна, преди да усетиш — обеща Коко на Трент.

— Коко, аз не съм много сигурен дали…

— И не забравяй за сеанса тази вечер — прекъсна го лелята и бързо-бързо излезе от стаята, като го остави сам с двамата разбойника.

Джени и Алекс спряха битката и се втренчиха в него. Те можеха да се биеха със зъби и нокти, но веднага се съюзяваха, без каквото и да е колебание, срещу общия враг.

— Не обичам бавачки — подметна заядливо Алекс.

Трент се завъртя на пети.

— Вече съм сигурен, че и аз не обичам да съм бавачка.

Алекс прегърна сестра си през раменете. А тя обви ръката си около кръста му.

— Ние и двамата не ги обичаме.

Трент кимна с глава. Е, щом мога да се справя с петдесет човека, защо да не мога с две нацупени хлапета, каза си той.

— О’кей.

— Когато ходихме на гости миналото лято в Бостън, имахме бавачка — обяви Джени. — Направихме живота й малък ад.

Трент едва успя да прикрие с кашлица напушващия го смях.

— Наистина ли?

— Така каза татко — присъедини се и Алекс. — Беше направо щастлив да види задниците ни.

Детският цинизъм не бе изненадващ, нито забавен. Трент с мъка потисна надигащия се срещу Бакстър гняв и само кимна с глава. Бакстър Дюмон… Ама че копеле!

— Аз веднъж заключих моята бавачка в килера и се измъкнах през прозореца — подхвърли той.

Алекс и Джени се спогледаха заинтересовано.

— Това е добра идея — забеляза Алекс.

— Тя вика цели два часа — продължи да импровизира Трентън.

— А ние сложихме змия в леглото на нашата и тя избяга по нощница — гордо заяви Джени и зачака да чуе следващия му подвиг.