Нора Робъртс - Опасна тайна

— Разбира се.

— Значи си ми простила?

— Не съм казала такова нещо — вдигна вежди тя.

— Бих искал да размислиш — като държеше ръката й между своите длани, Трент се притисна към нея. — Както виждаш, ако не ми простиш, ще ми бъде трудно да се противопоставя на изкушението и да съгреша отново.

Цялата почервеняла, тя се опря в стената.

— Не вярвам да съжаляваш и ей толкова за онова, което направи.

Той се замисли за миг, като я гледаше. Очите й бяха широко отворени, а устните й потръпваха.

— Боя се, че си права.

Кейти настръхна, разкъсвана между удоволствието и гнева и в този миг телефонът зазвъня.

— Трябва да се обадя.

Измъкна се като змия и изскочи от банята. Трентън я последва бавно, изненадан от самия себе си. Нямаше съмнение, че бе жертва на кроежите на леля си, както и той. Друга жена, някоя, която си бе намислила да го ожени за себе си, щеше да се усмихне или да се нацупи. Щеше да обвие с ръце раменете му. Но нямаше да стои с гръб, залепен за стената, сякаш срещу себе си има гърмяща змия. Нямаше да го гледа с тези големи, безпомощни очи и да заеква. И да бъде толкова невинно съблазнителна като нея.

Кейти грабна телефона, ала главата й бе абсолютно празна. Стоя и гледа, без да вижда нищо през стъклената стена, около десет секунди, докато гласът в слушалката я върна в действителността.

— Какво? Да, аз съм, Кейти. Извинявай. Ти ли си, Фини? — въздъхна тя, докато слушаше какво й говорят. — Отново ли си забравил фаровете? Сигурен ли си? Значи може би е стартера. — Прекара ръка през косата си и понечи да седне на бюрото, когато видя Трентън на вратата на офиса. Подскочи като ужилена. — Какво? Извинявай, би ли повторил? А-ха. Може да мина да я погледна на връщане към къщи. Около шест и половина. — Изкриви устни. — Добре. Знаеш, че си падам по раци. Обещаваш, нали? Чао!

— Виж ти, автомонтьор, който прави поправки по домовете. Нещо като обслужване по стаите.

— Грижим се за клиентите си — Кейти изпита леко облекчение. — Особено когато от отсрещната страна са ми отправили покана за вечеря с раци.

Прозвуча доста предизвикателно, но той се опита да не му обърне внимание.

— Как е ръката ти?

Тя размърда пръсти.

— Ще се оправи. Ти защо не оставиш ключовете си на таблото?

— А ти защо никога не ме наричаш по име?

— Не е вярно. Наричам те.

— Да, ала само по фамилия. Никога не си ми казала Трент — той вдигна ръка, за да спре възражението й. — Освен това, трябва да говоря с теб.

— Слушай, ако става дума за къщата, тук не е нито мястото, нито времето.

— Не е, съгласен съм.

— О! — Кейти го погледна изненадано и отново усети онова леко, неочаквано и нежелано бодване в сърцето. — Трябва да си свърша работата. Ще можеш ли да изчакаш, докато си вземеш колата?

Трент не беше свикнал да чака, за каквото и да е.

— Няма да ти отнеме много време. Искам да те предупредя относно плановете на леля ти, въпреки да вярвам, че не знаеш нищо за това.

— Леля Коко ли? Какви планове?

— Едни такива, свързани с букет от бели лилии и портокалови цветчета.

Лицето й смени изражението си от объркано на засрамено.

— Брак? Сватба? Това е абсурд! Леля Коко няма намерение да се жени.

— Нямам пред вид нея като кандидатка за булка — той приближи, като не откъсваше очи от нейните. — А теб.

Смехът й бе кратък, но изпълнен с искрено удивление. Тя седна на края на бюрото.

— Мен? Да се женя? Това се казва изненада! И за кого, ако не е тайна?

— За мен.

Смехът й се стопи. Кейти се намести на бюрото. Когато отново заговори, гласът й бе хладен, с леки нотки на гняв.

— За какво точно намекваш?

— За това, че леля ти, по свои собствени съображения, ме покани тук не за да разгледам къщата, а нейните четири, наистина много привлекателни племенници.

Лицето на Кейти пребледня, както когато много се ядосаше. Трентън вече знаеше това.

— Голи предположения! Гнусна обида!

— Обаче е факт.

— Вън! — тя гневно му посочи вратата. — Вън, махай се! Взимай си ключовете, колата и абсурдните обвинения и се махай!

— Млъкни и ме изслушай за минутка — той я хвана здраво за раменете. — Само една минута. И когато свърша, ако все още мислиш, че говоря смешни абсурди, ще си отида.

— Знам, че е така! Ти си арогантен и самомнителен. Ако си мислиш, че аз… Че имам някакви планове относно теб и…

— Не ти — поправи я Трентън, като я раздруса леко. — Твоята добра и загрижена леля. „Защо не покажеш на Трентън градината, Кейти? Цветята са така прелестни на лунна светлина.“ Не помниш ли?