Нора Робъртс - Опасна тайна

— Ами, добре — промърмори Трент, като притисна ръце към очите си. — Сега поне уточнихме всичко.

Непоносим. Това бе думата, която най-добре му прилягаше, реши Кейти и до края на деня честичко си я повтаряше.

Когато се прибра у дома, къщата бе тиха и спокойна. Откъм салона се чуваха звуците на пиано. Затова се върна от стълбите и се запъти натам.

Беше Сузана разбира се, седнала пред стария клавесин. Тя бе единствена от четирите момичета, която бе вземала уроци и показала някакъв талант. Аманда беше прекалено нетърпелива, Лайла — мързелива, а тя самата… Погледна ръцете си. Пръстите й бяха по-черни от клавишите на пианото.

Но обичаше да слуша. Нищо друго не я очароваше и успокояваше така, както музиката.

Сузана, потънала дълбоко в себе си, въздъхна, когато заглъхна и последният акорд.

— Беше много хубаво — рече Кейти и целуна сестра си по косата.

— Загубила съм тренинг.

— По нищо не личи.

Сузана се усмихна, посегна да потупа сестра си по ръката и видя бинта.

— Какво си направила?

— Няколко драскотини.

— Почисти ли ги добре? Кога ти е правена инжекция против тетанус?

— Спокойно, мами. Всичко е наред. Ръката ми лъщи от чистота като тромпета на училищния оркестър, а тетанус ми правиха преди шест месеца — Кейти седна на един стол и се огледа. — Къде са другите?

— Децата, надявам се, вече спят. Я свий пръстите си.

Кейти въздъхна, ала се подчини. Сузана кимна успокоено и продължи.

— Лайла има среща. Манди преглежда някакви сметки. Леля Коко се оттегли преди няколко часа, за да си вземе вана и да си направи маска с краставици. На лицето.

— А той?

— Предполагам, че е в леглото. Минава полунощ.

— Така ли? — Кейти се усмихна. — Ти мен ли чакаше?

— Не — Сузана се разсмя. — Всъщност да. Поправи ли камиона на господин Фини?

— Фаровете му отново отказали. Имам чувството, че го прави нарочно, за да ходя и да му зареждам акумулатора — Кейти се облегна уморена назад. — Имаше раци и вино от глухарчета.

— Ако не беше толкова стар, че да ти бъде дядо, щях да си помисля, че те ухажва.

— Така си е. И аз много го харесвам. Пропуснах ли нещо?

— Леля Коко иска да направим сеанс.

— О, не!

Сузана прокара пръсти по клавиши, импровизирайки.

— Утре вечер. Веднага след вечеря. Настоява, че прабаба ни Бианка има да ни каже нещо важно. На Трент също.

— Че той какво общо има с тази работа?

Сузана я погледна право в очите.

— Ако решим да му продадем къщата, в известен смисъл ще наследи и нея, баба ни Бианка. Или поне нейния дух.

— А ние каним ли се да продадем къщата, Суз?

— Може би трябва да го направим.

Кейти започна да си играе с ресните на настолната лампа.

— Моят бизнес върви много добре. Бих могла да взема заем.

— Не!

— Но…

— Не позволявам — повтори Сузана. — Няма да рискуваш бъдещето си заради миналото.

— То си е моето бъдеще!

— И нашето общо минало — тя стана. Когато в очите на Сузана се появяха подобни пламъчета, дори Кейти знаеше, че няма смисъл да спори. — Знам колко много означава къщата за теб. И за всички нас. Възможността да се завърна тук след Бакстър, когато работите съвсем се объркаха, ми помогна да остана нормална. Всеки път, когато видя Алекс и Джени да се пързалят по парапета, си спомням как и аз съм го правила. Виждам мама на пианото и чувам татко да ни разказва приказки пред камината.

— Тогава как може дори да си помислиш за продажба!

— Мога. Защото се научих да гледам действителността, дори тогава, когато е неприятна — Сузана погали Кейти по бузата. Деляха ги само пет години. А понякога й се струваше, че са петдесет. — Знаеш ли, има моменти, когато с теб и около теб стават неща, които не можеш да промениш. Когато се случи подобно нещо, трябва да спасиш това, което е най-важно, и да продължиш напред.

— Ала къщата е важно нещо!

— И колко време мислиш, че ще успеем да я задържим?

— Можем да продадем литографиите, лиможкия порцелан, някои други дреболии.

— Така само ще отложим края — Знаеше прекрасно това състояние, беше го изпитала на гърба си. — Ако е дошло време да си отидеш, най-добре го направи с достойнство.

— Значи вече си взела решение?

— Не съм — Сузана въздъхна и седна. — Всеки път, като помисля, и го променям. Преди вечеря се разходихме с децата до скалите. — Тя се загледа през тъмния прозорец със замечтани очи. — Когато застанах там, когато гледах залива, почувствах нещо ужасно непоносимо. Нещо, което сякаш разби сърцето ми. Не знам кое е правилно, Кейти. Не знам кое е най-доброто. Но се боя, че знам какво трябва да се направи.