Нора Робъртс - Скрити тайни

— Уморена си, лельо Колийн. — Сузана застана до нея. — Хайде да те заведа горе. Ще ти донеса там вечерята.

— Аз да не съм ти някой инвалид? — сопна се Колийн, но ръката й покри ръката на Сузана и я стисна. — Може да съм стара, ала не съм слаба. Имам достатъчно разум да раздам всичко това. Ти. — Тя притисна брошката в ръката на Сузана. — Това е твое. Искам да го носиш.

— Лельо Колийн…

— Сложи я още сега. Сложи я. — Отмести Сузана настрани и взе книгата с поезия. — Половината от времето си го прекарваш в мечти — обърна се Колийн към Лайла. — Мечтай и с тази книга.

— Благодаря. — Лайла се наведе, за да я целуне.

— За теб е часовника — насочи се тя към Аманда. — Ти все се притесняваш кое време е станало. А пък ти — продължи Колийн и се изви към Кейкей, докато махаше небрежно с ръка на благодарностите на Аманда, — вземи нефрита. Ти обичаш да събираш дреболии, дето потъват в прах после.

Едната й вежда се изви, когато погледна Джени.

— Чакаш да дойде твоя ред, така ли?

Джени се усмихна без следа от притеснение.

— Не, госпожо.

— За теб е това. — Тя подаде на Джени камъка. — Бях по-малка от теб, когато го подарих на майка. Мислех си, че е магически. Може и да е.

— Много е красив. — Възхитена от новото си съкровище, Джени го потри в бузата си. — Мога да го сложа на перваза на прозореца.

— На нея щеше да й стане приятно — отвърна тихо Колийн. — Тя го държеше на нейния перваз. — Прокашля се и гласът й възвърна обичайната си рязкост. — Вие, момчета, вземете войниците. Бяха на братята ми.

— Страхотно — прошепна Алекс и стисна с неподправено страхопочитание съвършено изработения войник. — Благодаря.

— Благодаря — повтори след него Кевин. — А на леля Коко нищо ли няма да дадеш?

— За нея е снимката.

— Лельо Колийн… — Разчувствана. Коко посегна към кърпичката си. — Не трябваше, наистина.

— Това ще ти бъде сватбеният подарък, затова трябва да си доволна.

— Много съм ти благодарна. Не знам какво да кажа.

— И да вземеш да изчистиш мръсотията от рамката. — Колийн се подпря на бастуна си и се обърна към Меган. — Изглеждаш много доволна от себе си.

Сърцето на Меган наистина преливаше от задоволство, затова не направи опит да се преструва.

— Така е.

Овлажнелите очи на Колийн проблеснаха.

— Така и трябва да бъде. Ти си умно момиче, Меган. И много изобретателна. Напомняш ми за мен самата преди много години. — Тя тихо взе перлите и ги прокара през пръстите си.

— Чакай… — Меган пристъпи към нея. — Нека да ти помогна да си ги сложиш.

Колийн поклати глава.

— Перлите се нуждаят от младост. За теб са.

Смутена, Меган отпусна ръце.

— Не, не можеш да ми ги дадеш просто така. Бианка ги е била предопределила за теб.

— Тя искаше да бъдат предадени.

— Но в семейството. Те се за Коко или за…

— Те са за този, за когото кажа аз — заяви властно Колийн.

— Не бива така… — Меган се огледа за подкрепа, ала всички я гледаха с доволни усмивки.

— За мен е напълно справедливо — каза Сузана. — Аманда?

Аманда докосна с ръка часовника, който бе поставила на ревера си.

— Напълно.

— Чудесно. — Коко хлипаше в кърпичката си. — Наистина е чудесно.

— Точно така трябва — съгласи се Кейкей и погледна Лайла.

— Предопределено е от съдбата. — Тя изви лице към Макс. — Само глупаците се съпротивляват на съдбата.

— Значи всички сме съгласни. — Сузана отново ги погледна и този път кимнаха и мъжете. — Гласуваме „за“.

— Ха! — Въпреки че бе изключително горда, Колийн се намръщи. — Като че ли имам нужда от одобрението ви, за да подаря нещо, което си е мое. Вземи ги. — Бутна ги в ръцете на Меган. — Върви горе да се поизчистиш. Приличаш на коминочистач. Като слезеш долу, да си ги сложиш.

— Лельо Колийн…

— Стига си дрънкала. Прави, каквото ти се казва.

— Хайде. — Сузана пое ръката на Меган и я поведе към стаята й. — Аз ще ти помогна.

Колийн доволно се отпусна на стола си и потропа с бастуна.

— Къде ми е питието?

По-късно, когато луната изплува от морето, Меган тръгна с Натаниъл към скалите. Бризът шепнеше тайни из тревата и се закачаше с дивите цветя.

Тя бе облякла семпла дълга лятна рокля, която се вееше на вятъра. Перлите блестяха като съвършени луни на шията й.

— Какъв ден само, а, Меган…

— Още съм като замаяна. Тя раздаде всичко, Натаниъл. Наистина не разбирам как можа да даде всички тези неща, които й бяха толкова близки.

— Невероятна жена. Само специален човек като нея може да забележи магията.