Нора Робъртс - Скрити тайни

— Само че не съм забелязала да си си купила портокалови цветчета, момиче.

— Бракът не предлага отговор на всеки. Поне така е било при теб.

— А-а-а, аз съм прекалено умна, за да попадна в този капан. Може пък ти да си точно като мен. Мъжете идват и си отиват. Може и предопределеният за теб да си отиде с останалите, да го подминеш, не е ли така? Ала ние знаем какво представляват те в душата си. — Колийн се доближи още повече и прикова погледа на Меган. — Видели сме най-лошия тип от другия пол. Онези с егоизма, жестокостта, дето не знаят що е чест и етика. Може би в даден момент от живота ни се появява някой, който ни се струва различен. Само че ние сме прекалено мъдри, прекалено предпазливи, за да предприемем фаталната стъпка. Прекарваме си живота сами, но поне знаем, че нито един мъж не притежава властта да ни нарани.

— Не съм сама — отвърна неубедително Меган.

— Не си, имаш син. Някой ден той ще порасне и ти ще си го възпитала добре, ала той ще отлети от семейното гнездо, за да си свие свое. — Колийн поклати глава и за момент се стори толкова непоносимо тъжна на Меган, че младата жена протегна ръка към нея. Само че възрастната се изправи и вирна брадичка. — Със задоволство ще си казваш, че си избегнала капана на брака, както правех аз. Да не би да си мислиш, че никой не ме е искал? Имаше един — продължи Колийн, преди Меган да заговори. — Той за малко да ме прилъже, преди да съм се осъзнала, преди да го отпратя, преди да съм се подложила на ада, който преживя майка ми. — Устните на Колийн се свиха при спомена. — Той се опита да я пречупи във всяко отношение, с правилата си, с парите, с желанието си да притежава. Накрая я уби, а сетне бавно и постепенно полудя. Но това не стана от чувство за вина. Това, което го гризеше отвътре, бе мисълта, че бе загубил нещо, което никога не бе притежавал. Затова махна от къщата всичко, което му е напомняше за нея, и се заключи в собствения си ад.

— Съжалявам — прошепна Меган. — Толкова съжалявам.

— Заради мен ли? Аз съм стара и отдавна е минало времето някой да скърби заради мен. От опит научих много, както и ти. Никога не се доверявай, никога не рискувай. Нека Коко се порадва на портокаловите цветчета, ние двете с теб ще се радваме на свободата си.

Тя се отдалечи с немощната си схваната походка и остави Меган да се бори с нахлулите в душата й вълни от чувства.

Колийн грешеше, каза си тя и отново се зае със салфетките. Тя не бе нито студена, нито пък се държеше настрани, за да отблъсне любовта. Само преди няколко дни открито призна тази любов. Нямаше да позволи сянката на Бакстър да помрачи това, което имаха с Натаниъл.

Не, вече й беше позволила. Уморено се облегна на рамката на вратата. Беше й позволила и не знаеше дали ще успее да промени нещата. Любовта и любенето не означаваха обвързване. Никой не го знаеше по-добре от нея. Беше обичала Бакстър с цялата си душа, той бе нейната вселена. Точно това бе сянката. Въпреки че вече знаеше, че чувствата й към Натаниъл са по-истински, по-дълбоки, не успяваше напълно да разсее съмненията.

Трябваше отново да премисли нещата на спокойствие, веднага щом й останеше време. Отговорът си беше там, каза си Меган, трябва само да го потърсиш и да си сигурна, че ще го намериш. Просто се налагаше да прехвърли данните.

Остави грижливо сгънатите салфетки, изпълнена с недоволство. Що за жена беше тя, запита се сама. Опитваше се да превърне чувствата в уравнения, сякаш те представляваха някакъв код, който се налагаше да дешифрира, преди да опознае собственото си сърце.

На това трябваше да се сложи край. Щом не можеше да надникне в собственото си сърце, беше крайно време да…

Мислите й отлетяха незнайно къде, завихриха се и се спряха на една отделна идея, сякаш ястреб се спускаше към хукнал заек.

Мили Боже, код! Заряза разбърканите салфетки и хукна по коридора към спалнята си.

Счетоводната книга на Фъргюс си стоеше там, където я бе оставила, на самия край на бюрото. Грабна я и започна трескаво да прелиства страниците.

Може би не бяха нито акции, нито номера на сметки, осъзна Меган. Не беше нужно да е нещо толкова логично. Цифрите бяха записани в самия край на книгата след поне десет празни страници, оставени след последния отчет, записан от Фъргюс. В деня, в който Бианка бе починала.

Защо не се бе сетила по-рано? Тук нямаше нито дата, нито бе правена някаква проверка на баланса. Само празни листа. Чак после идваха цифрите, подредени с прибрания му почерк.

Дали не бе съобщение, зачуди се тя, нещо, което бе искал на всяка цена да запише, ала до което не бе искал да се добере някой любопитен. Признание за вина, дали бе възможно? Или пък молба да бъде проявено разбиране?