Нора Робъртс - Скрити тайни

Меган седна и си пое няколко пъти дъх, за да се успокой. Това все пак бяха цифри. Нямаше нищо, което тя да не можеше да направи с цифрите.

Мина час, мина втори. Докато Меган работеше, бюрото й се отрупваше с подхвърлени ненужни листчета. Всеки път, когато спираше, за да починат очите й и да се поразведри, тя се чудеше дали не бе напълно полудяла, като реши, че в тази прашасала книга бе записан код.

Само че идеята не й даваше мира и я държеше прикована към бюрото. Чу вой на сирена, докато минаваше някакво корабче за обиколки. Следобедните сенки се удължиха и се приготвиха да посрещнат вечерта.

След всеки провален опит решимостта й нарастваше. Щеше да открие ключа. Колкото и време да й отнемеше, щеше на всяка цена да го открие.

Нещо прещрака в главата й и Меган спря, отпусна се назад и огледа отново написаното. Сякаш парчетата от мозайка се подредиха. Бавно и неуверено тя превърна цифрите в букви и кодът доби форма.

Първата дума бе Бианка.

— Мили Боже… — Меган притисна ръка към устните си. — Значи е истина.

Продължи бавно и постепенно, буква след буква, дума по дума. Когато вълнението се натрупа в гърдите й, тя го отблъсна. Този отговор можеше да бъде открит единствено със силата на мисълта. Чувствата само щяха да я накарат да прибърза, да направи грешка. Затова отново се съсредоточи в логическата последователност на кода.

Цифрите започваха да се размазват пред погледа й. Меган си наложи да затвори очи и да остави ума й да се проясни, преди отново да им се нахвърли. Пак отвори очи и зачете.

Бианка ме преследва. Нямам мира. Всичко нейно трябва да бъде премахнато, продадено, унищожено. Дали призраците могат да говорят? Това са глупости, просто една лъжа. Само че още виждам очите й, докато падаше. Зелени, също като нейните изумруди. Ще й оставя дар, за да я умилостивя И това ще бъде краят. Тази вечер ще мога да заспя.

Останала без дъх, тя зачете нататък. Упътванията бяха простички, много точни. За мъж, започнал да полудява заради всичко, сторено от него, Фъргюс Калхун бе написал удивително смислени неща.

Меган натъпка листата в джоба си и забърза навън. Дори не помисли да каже на семейство Калхун. Нещо я подтикваше сама да приключи. Това, което й трябваше, бе в семейното крило, където течеше ремонт. Взе лост, длето, метър и се качи по извитите стълби към кулата на Бианка.

Беше идвала тук и преди и знаеше, че Бианка бе стояла на този прозорец, за да наблюдава скалите и да чака появата на Крисчън. Тук бе плакала, тук бе мечтала и починала.

Семейство Калхун бяха превърнали кулата в прелестно място с издути тумбести възглавнички на перваза на прозореца, красиви масички и китайски вази. Тапициран в плюш люлеещ се стол, кристална лампа.

Бианка би останала доволна.

Меган затвори тежката врата. Приготви метъра, за да последва указанията на Фъргюс. Метър и осемдесет от вратата, два и четиридесет от северната стена.

Без дори да помисля за пораженията, които щеше да причини, тя нави избелелия килим на цветя и подпъхна длетото между две дъски.

Работата се оказа трудна и много уморителна. Дървото наистина бе старо, но пък бе дебело и здраво. Някой го бе полирал безупречно. Меган натискаше и напъваше. Спираше единствено за да отпочинат напрегнатите й мускули, а когато светлината започна да намалява, се изправи, за да запали лампата.

Първата дъска поддаде с недоволно скърцане. Ако се замислеше с въображение, можеше да определи звука като писък на жена. От нея течеше пот, тя се прокле, че бе забравила да донесе фенерче. Каза си, че няма да мисли за паяци или за още по-страшни неща и пъхна ръка в зейналия отвор.

Стори й се, че напипа ръба на нещо скрито, ала колкото и да се протягаше, не успяваше да го хване. Изпълнена с решимост, Меган се зае да изкърти и следващата дъска.

Ругаеше както щръкналите трески, така и собствените си меки мускули, докато се напрягаше с всички сили да я откърти. С пъшкане отметна дъската настрани и, както бе задъхана, се просна на пода, за да пъхне ръка докрай в дупката.

Пръстите й докоснаха метал. Беше готова да заплаче. Дръжката за малко да се изплъзне от потните й пръсти, но тя успя да изтегли кутията и я сложи в скута си.

Не бе повече от тридесет сантиметра дълга и тридесет широка, и не бе особено тежка. Годините бяха натрупали много прах и мръсотия отгоре й. Меган нежно избърса основния пласт боклук. Пръстите й се поколебаха на ключалката, изгаряше от желание да я отвори, ала най-сетне се отказа.