Нора Робъртс - Скрити тайни

Нищо не се бе случило на Кевин, каза си уверено Нейт. Нямаше да позволи нищо да се случи на Кевин.

Обърна се и продължи да се изкачва, без да спира да вика името на момчето.

Някаква птица привлече погледа му. Чисто бяла чайка, грациозна като балерина, се спусна съвсем ниско над треви и скали, направи кръг, издаде музикален писък, почти човешки, женски, от който го побиха тръпки. Той остана, загледан след нея. За частица от секундата Натаниъл бе готов да се закълне, че очите на чайката са зелени, зелени също като изумруди.

Тя направи широк кръг и кацна на една издатина малко по-ниско, сякаш го изчакваше.

Натаниъл пое надолу, без да обръща внимание на протестите на израненото си тяло. Бумтенето на прибоя отекваше в главата му. Стори му се, че долавя мирис на жена — сладък, мек, успокояващ, ала това бе само мирисът на морето.

Птицата подскочи и отлетя, пое към небето, за да се присъедини към спътника си — друга чайка, ослепително бяла. За момент те увиснаха в кръг във въздуха, подвиквайки си сякаш от радост. Чак след това размахаха криле навътре към океана.

Задъхан, Натаниъл се приближи до ръба и видя плитка ниша в скалата, където се бе приютило сгушеното момче.

Първият му инстинкт бе да поеме детето на ръце и да го прегърне. Но веднага се овладя. Не бе съвсем сигурен дали той не бе причината Кевин да избяга.

Вместо това седна на самия ръб и заговори тихо.

— Гледката тук е великолепна.

Кевин продължаваше да притиска лице към коленете си.

— Връщам се в Оклахома. — Това бе опит да се противопостави, ала той прозвуча изтощен и немощен. — Ще се кача на автобуса.

— Може и така. Поне ще видиш много приятни части от страната. Но защо на мен ми се струваше, че тук ти харесва?

Отговорът бе свиване на рамене.

— Става.

— Някой да не те е тормозил?

— Не.

— С Алекс ли се скарахте?

— Не, нищо такова. Просто се връщам в Оклахома. Снощи беше прекалено късно за автобуса, затова се качих тук да изчакам. Май съм заспал. — Раменете му се превиха, а лицето му си оставаше извърнато настрани. — Няма да ме накараш да се върна.

— По-голям съм от теб, затова мога да те накарам. — Каза го нежно и докосна с ръка косата на Кевин. Момчето се дръпна. — Но предпочитам да не те насилвам да вършиш каквото и да било, преди да разбера защо е всичко това. — Той изчака известно време, впил поглед в морето, заслушан във вятъра, докато най-сетне усети, че Кевин се отпусна малко. — Майка ти е доста притеснена заради теб. И останалите също. Може би е най-добре да отидеш да си вземете довиждане, преди да заминеш.

— Тя няма да ме пусне.

— Тя много те обича.

— Изобщо не е трябвало да ме има. — В думите му прозвуча горчивина, а и това бяха прекалено горчиви думи за едно малко момче.

— Това, дето го каза, е глупаво. Човек има право да е ядосан, ала не и да става глупав.

Кевин вирна глава. Лицето му бе набраздено от сълзи и мръсотия и Натаниъл усети как сърцето му се свива.

— Ако не ме е имала, сега всичко щеше да е различно. А тя винаги се преструва, че няма значение. Само че аз си знам.

— Какво знаеш?

— Вече не съм бебе. Знам какво е направил той. Направил е така, че тя да забременее, а после си е отишъл. Отишъл си е, защото изобщо не го е интересувало. И като си отишъл, се оженил за Сузана, а после и нея зарязал. А също и Алекс и Джени. Затова съм им брат.

Това бяха бурни води, помисли си Натаниъл и тук се налагаше да се маневрира внимателно. Очите на момчето, наранени и гневни, се впиха в неговите.

— Това е нещо, което трябва майка ти да ти обясни.

— Тя ми каза, че понякога хората не могат да се оженят и да се заедно, дори и да имат деца. Само че той не ме иска. Никога не ме е искал и затова го мразя.

— По този въпрос няма да споря с теб — отвърна предпазливо Натаниъл. — Само че майка ти те обича и това е много по-важно. Ако си отидеш, ще я нараниш много силно.

Устичката на Кевин затрепери.

— Ако мен ме няма, тя ще може да остане с теб. Ако не бях аз, ти щеше да си с нея сега.

— Боя се, че нещо не разбирам, Кевин.

— Той… Той те е набил. — Гласът на Кевин пресекна, докато се опитваше да изрече думите. — Чух го снощи. Чух ви двамата с мама, когато тя каза, че тя била виновна, но истината е, че вината е моя. Защото той е мой баща, направил ти е всичко това и сега ти ме мразиш, затова трябва да си отида.

— Малко глупаче. — Обзет от силни чувства, Натаниъл издърпа момчето на колене и го разтърси. — Измислил си я тази дивотия заради тези няколко синини? Приличам ли ти на човек, който не може да се погрижи за себе си? Онези двама нещастници изпълзяха на четири крака.