Нора Робъртс - Скрити тайни

— Наистина ли? — Кевин подсмъркна и изтри очи. — И въпреки това…

— Въпреки това стига вече глупости! Заслужаваш така да те раздрусам, че зъбите ти да затракат, задето така ни изплаши всички.

— Той ми е баща — каза Кевин и вирна брадичка. — Това означава, че…

— Това не означава нищо. Моят баща беше пияница, който ме смилаше от бой за удоволствие. Това значи ли, че и аз съм като него?

— Не. — Сълзите на детето потекоха свободно. — Само че аз си помислих, че ти повече няма да ме харесваш и няма да останеш и няма да искаш да си ми баща, както Холт е татко на Алекс и Джени.

Натаниъл нежно привлече малкия в прегръдката си.

— Мислил си грешно. — Той докосна с устни косата на Кевин, усетил прилив на обич. — Заслужаваш да увиснеш на гротмачтата, моряче.

— Какво е това?

— Ще ти покажа по-късно. — Прегърна го още по-здраво. — А замислял ли си се, че искам да си мой син? Че искам двамата с майка ти да сте мои?

— Честно? — Гласът на Кевин прозвуча приглушено до ризата на Нейт.

— А според теб щях ли да те уча как да поемеш руля, ако исках да си отидеш?

— Не знам. Май не.

— Търсих те, Кевин, дълго. Не само днес.

С въздишка детето вдигна ръка и я отпусна на рамото на Натаниъл.

— Толкова ме беше страх. Ала после дойде птицата.

— Птица ли? — Натаниъл си спомни и се огледа. Скалите бяха пусти.

— Затова престана да ме е страх. Тя остана цялата нощ. Колкото пъти се будих, тя все беше тук. После отлетя с друга, но пък дойде ти. Мама много ли ми е ядосана?

— Сигурно.

Кевин отново въздъхна — измъчена въздишка, която накара Натаниъл да се усмихне.

— Май съм загазил.

— Хайде, да ти вземем нещата и да хванем бика за рогата.

Кевин вдигна рапицата и доверчиво пъхна ръка в дланта на Натаниъл.

— Боли ли? — попита той и огледа лицето на Натаниъл.

— И още как.

— Може ли по късно да ти видя всичките синини?

— Разбира се. Имам си няколко особено любими.

Натаниъл усещаше всяко едно от наранените места, докато се качваха по скалната пътека, и после, когато поеха по скалистия хълм към дома. Струваше си всяка болка и прерязване, само и само да види изражението по лицето на Меган.

— Кевин! — Тя затича по тревата с развята коса, бузите й мокри от сълзи.

— Хайде — прошепна Натаниъл на момчето. — Първо ще иска да те прегърне.

Кевин кимна, пусна раницата и затича към майка си.

— О, Кевин… — Не можеше да го прегърне достатъчно силно, въпреки че бе коленичила в тревата и го люлееше и плачеше от облекчение.

— Къде го намери? — попита тихо Трент.

— Горе на скалите, беше се скрил в една вдлъбнатина.

— Мили Боже — потръпна Кейкей. — Там горе ли е прекарал нощта?

— Май да. Имах някакво предчувствие. И той се оказа там.

— Предчувствие ли? — Трент се спогледа с жена си. — Напомни ми да ти кажа как открих Фред, когато беше още кутре.

Макс потупа Натаниъл по гърба.

— Ще отида да звънна в полицията, за да им кажа, че сме го намерили.

— Сигурно е гладен. — Коко преглътна сълзите си и се сгуши в Холандеца. — Ще му приготвя нещо да си хапне.

— Доведи ги, когато тя престане да подсмърча… — Холандеца прикри издайнически потреперващия си глас с леко прокашляне. — Жени. Винаги вдигат много шум.

— Хайде, да влезем вътре. — Сузана дръпна Алекс и Джени за ръцете.

— Ама аз искам да го разпитам за призраците — оплака се Алекс.

— После. — Холт разреши проблема, като вдигна Алекс на раменете си.

Меган си пое накъсано дъх и стисна в длани лицето на Кевин.

— Добре ли си? Нали не си наранен?

— Не-е-е. — Той се чувстваше притеснен, задето се бе разплакал пред брат си и сестра си. Все пак бе почти на девет. — Добре съм.

— Да не си посмял пак да направиш подобно нещо. — Бързата промяна у майка му от сълзи към гняв накара веждите на Натаниъл да се извият. — Накара ни всички да се поболеем от притеснение, млади човече. Търсим те от часове, дори леля Колийн. Дори на полицията се обадихме.

— Извинявай. — Възхищението, че и полицията се бе занимавала със случая, притъпи чувството за вина.

— Едно „извинявай“ няма да бъде достатъчно, Кевин Майкъл О’Райли.

Кевин заби поглед в земята. Очакваха го големи неприятности всеки път, когато тя използваше всичките му имена.

— Никога повече няма да правя така. Обещавам.

— Не трябваше и този път да го правиш. Би трябвало да съм спокойна с теб и да ти имам доверие, а сега… О! — Тя изхлипа отново и притисна главата му към гърдите си. — Мъничкият ми, толкова се страхувах. Обичам те много. Къде беше тръгнал?