Нора Робъртс - Скрити тайни

— Ще го открием — каза й Натаниъл.

— Разбира се, че ще го открием. — Коко нежно я побутна напред. — Ще организираме търсене. Да знаеш само как ще се развълнува, когато разбере.

Час по късно всички се бяха пръснали из къщата и претърсваха всяко ъгълче и кътче, връщаха се и продължаваха да търсят. Меган запазваше спокойствие с невероятно усилие и оглеждаше всеки сантиметър, като започна от едната кула и продължи надолу.

Трябва да е някъде тук, каза си тя. Всеки момент ще го открие. Иначе просто не може да бъде.

В гърлото й се надигаше истерия и Меган си наложи да я преглътне.

Той само си играе. Тръгнал е да изследва някое място. Та нали обичаше къщата толкова много. Беше нарисувал десетки картини, които да изпрати в Оклахома, за да могат всички да видят, че живее в замък.

Сега, като отвори следващата врата, и ще го открие.

Тя не спираше да си повтаря тези думи, докато се луташе от стая в стая.

Натъкна се на Сузана в един от извитите коридори. Стана й студено, обзе я леден студ, въпреки че слънцето грееше.

— Не отговаря — каза с изтънял глас Меган. — Викам го непрекъснато, ала той не отговаря.

— Къщата е огромна. — Сузана пое ръцете й и ги стисна здраво. — Едно време, когато бяхме деца, си играехме на криеница и не успяхме да намерим Лайла цели три часа. Беше изпълзяла под един шкаф на третия етаж и беше заспала отдолу.

— Сузана… — Меган стисна устни. Трябваше да приеме истината, при това час по-скоро. — Двете му любими ризи липсват, а също и двата чифта гуменки. Всичките бейзболни шапки. Парите, които спестяваше в буркана, също са изчезнали. Той не е в къщата. Избягал е.

— Трябва да поседнеш.

— Не, аз… Аз… Трябва нещо да направя. Да се обадя в полицията. Господи… — Тя се пречупи и притисна ръце към лицето си. — Всичко може да му се случи. Та той е още малък. Дори нямам представа откога го няма. Наистина не знам. — Очите й, разширени от страх, не се откъсваха от Сузана. — Пита ли Алекс и Джени? Може да е споменал нещо пред тях. Може…

— Разбира се, че ги попитах. Меган — отвърна внимателно Сузана. — Кевин не им е споменавал нито дума за тръгване.

— Но къде може да е отишъл? Защо? Дали не се е върнал в Оклахома? — попита тя в последния момент. — Може би се опитва да се върне в Оклахома. Може би е нещастен и само се преструва, че тук му харесва.

— Той беше истински щастлив. Ала ще проверим. Хайде, ела.

— Проверих навсякъде тук — каза Холандеца на Натаниъл. — И килерите, и складовете, дори фризера за месо. Трент и Слоун претърсват частта, дето я ремонтират, а Макс и Холт преравят храсталака. — В очите му се четеше тревога, но ръцете му бяха напълно спокойни, докато вареше кафето. — Според мен хлапето само си играе и вече е чул виковете и суетнята и ще излезе, за да провери защо е целият този шум.

— Претърсихме два пъти цялата къща. — Натаниъл се загледа мрачно през прозореца. — Аманда и Лайла претърсиха хотелската част. И там не е.

— Нещо тук не ми се връзва. Кевин беше страшно щастлив тук. Идва при мен всеки божи ден, пречка ми се из краката и досажда да му разказвам истории от морето.

— Нещо го е накарало да избяга. — Усети бодване в основата на врата. Потри разсеяно мястото и се загледа към скалите. — Защо бяга едно дете? Защото е уплашено, наранено или нещастно.

— Това момче не беше нито уплашено, нито наранено, нито нещастно — отвърна категорично Холандеца.

— И аз не бих казал. — На неговата възраст Натаниъл бе изпитал и трите и със сигурност щеше да забележи симптомите. Имало бе моменти, когато и той бе бягал. Само че тогава нямаше къде да отиде.

Бодването във врата продължаваше да го тормози. Той отново зарея поглед към скалите.

— Имам предчувствие — каза сам на себе си.

— Какво?

— Просто предчувствие. — Сега бодването се усети в стомаха. — Отивам да проверя.

Сякаш нещо го теглеше към скалите. Натаниъл не отблъсна подтика, въпреки че неравният скалист терен разпращаше болки навсякъде из тялото му, а от стръмното изкачване се задъха. Притиснал с една ръка болезнено чувствителните си ребра, той продължаваше напред и погледът му не се отделяше от скалите и високо избуялата трева.

Беше убеден, че тъкмо такова място би привлякло едно дете. Както и един мъж.

Слънцето бе високо, нажежено до бяло, морето изглеждаше сапфирено синьо и се превръщаше в бяла пяна край скалите. Красиво и смъртоносно. Представи си едно малко момче, което се препъва нагоре по пътеката, подхлъзва се и пада. Обзе го толкова силен пристъп на гадене, че едва успя да го потисне.