Нора Робъртс - Скрити тайни

— Не е чак толкова зле. Нямам нищо счупено. — Той опипа нетърпимо болезнените ребра. — Според мен няма. Трябва ми само малко лед.

— Да бе, как ли пък не. — Въпреки всичко Холт бе мъж и добре разбираше нежеланието на Нейт да го преглежда лекар. — Значи остава следващата спирка. — Той внимателно настани Натаниъл в колата. — Внимателно, войнико.

— И да искам, не мога иначе.

С щракване на пръсти Холт посочи на Доги колата.

— Чакай само минутка да звънна на Сузана и да й кажа какво става.

— И да нахраниш птицата.

Натаниъл бе някъде на границата между болката и състояние на пълно изтръпване, когато Холт се върна.

— Ти как разбра да дойдеш?

— Кучето ти. — Холт запали колата и подкара възможно най-внимателно. — Направи се на Ласи.

— А стига, бе! — Впечатленият Нейт се опита да се пресегна назад, за да погали Доги по главата. — Страхотно куче, а?

— Това му е в кръвта.

Натаниъл се понадигна, за да опипа лицето си с ръце.

— Къде отиваме?

— Че къде може да бъде? — Холт се бе отправил към Кулите.

Коко изпищя, когато го видя, и притисна и двете си ръце към бузите, щом Натаниъл пристъпи в кухнята на семейството, едната му ръка прехвърлена през подкрепящото рамо на Холт.

— Миличкият ми той! Какво се е случило? Катастрофа ли е станала?

— Натъкнах се на нещо. — Натаниъл се отпусна тежко на един стол. — Коко, заменям всичко, което притежавам, плюс безсмъртната си душа, за един плик с лед.

— Божке… — Побутна Холт настрани и пое обезобразеното лице на Натаниъл в ръце. Освен синините и охлузванията, под едното му око имаше нащърбена рана. Другото бе кръвясало и се подуваше до неузнаваемост. Не й трябваше много време, за да се сети, че това, на което себе натъкнал, са били юмруци. — Не се притеснявай, скъпи, ще се погрижим за теб. Холт, тичай в стаята ми. Ще намериш една опаковка обезболяващи в нощното ми шкафче, които действат като истински балсам, когато някой зъб започне да ме върти.

— Господ да те благослови — успя да изрече Натаниъл. Затвори очи и се заслуша как тя се суети из кухнята. Минути по-късно изсъска и трепна, когато хладен парцал започна да попива под окото му.

— Няма нищо, спокойно — нареждаше Коко. — Знам, чете боли, ала трябва да го почистим, за да не стане някоя инфекция. Ще трябва да мацна малко йод, затова бъди смел.

Той се усмихна, но откри, че това никак не помогна на сцепената му устна.

— Обичам те, Коко.

— И аз те обичам, сладурче.

— Нека да избягаме и да се оженим тайно. Още тази вечер.

В отговор тя нежно постави устни върху челото му.

— Не бива да се биеш, Натаниъл. Така няма да разрешиш нищо.

— Знам.

Задъхана, след като бе тичала, Меган влетя в кухнята.

— Холт каза… Боже Господи! — Тя веднага се втурна към Натаниъл и стисна ранената му ръка толкова силно, че той едва успя да преглътне вика си. По лицето му засъхваше кръв и се надигаха отоци. — Лошо ли си ранен? Трябва да отидем в болница.

— Било е и по-зле.

— Холт каза, че двама мъже са те нападнали.

— Двама? — Ръката на Коко замръзна във въздуха. — Нападнали са те двама? — Нежността изчезна от очите й и те се превърнаха в синя стомана. — Това е пълна гадост. Някой трябва да им обясни какво значи честен бой.

Въпреки устната си, Нейт се ухили.

— Благодаря ти, красавице, вече го сторих.

— Надявам се да си им треснал главите една в друга. — След като изсумтя, Коко отново се зае с лицето му. — Меган, скъпа, направи на Нейт плик с лед за лицето му. Цялото ще се подуе.

Меган я послуша незабавно, разкъсана заради ужасния вид на лицето му, и това, че той дори не я погледна.

— Ето. — Тя постави студения плик до окото му, а Коко продължаваше да почиства разкъсаната кожа на ръката.

— Аз ще го държа. Благодаря. — Пое го от нея и остави на леда да притъпи болката.

— Има дезинфектант в левия шкаф, втората полица — каза Коко.

Меган, готова да заплаче, се обърна веднага, за да го донесе.

Вратата отново се отвори, ала този път нахлу цяла тълпа. Първоначалното чувство за неудобство, обзело Натаниъл, се превърна в смях, докато семейство Калхун го обсипваха с въпроси и изразяваха възмущението си. Завихряха се планове за отмъщение, бяха отхвърляни, докато Натаниъл страдаше от щипането на йода.

— Оставете малко въздух на това момче! — нареди Колийн и разбута племенници и племеннички също като кралица, която минава през тълпата. Огледа Натаниъл. — Добре са те подредили, а?

— Да, госпожо.

Очите й излъчваха мъдрост.