Нора Робъртс - Скрити тайни

— Дюмонт — прошепна тя толкова тихо, че само той я чу.

Натаниъл се намръщи.

— Познахте от първия път.

Колийн погледна Коко.

— Струва ми се, че си в способни ръце. Трябва да се обадя по телефона. — Тя се усмихна злобно. Колко е хубаво да имаш връзки, каза си, докато потропваше с бастуна. С тяхна помощ щеше да навре Бахстър Дюмонт в миша дупка и да се убеди, че възходящата му кариера ще претърпи окончателен и твърде неприятен крах.

Никой не можеше да си позволява и с пръст да докосне семейството на Колийн Калхун.

Натаниъл остана загледан след Колийн, а след това глътна хапчето, което Коко му подаде. Движението изпрати режеща болка отстрани.

— Хайде да свалим тази риза. — Коко се стараеше да звучи весело и закачливо, докато разрязваше ризата му с кухненската ножица. Мърморенето спря, когато се видя израненото тяло на Натаниъл.

— О! — Очите на Коко се напълниха със сълзи. — Мили Боже!

— Я не лигави момчето. — Холандеца влезе, стиснал две бутилки в ръка. Уиски и мехлем. Щом погледна Натаниъл, стисна зъби толкова силно, че усети болка, но се постара гласът му да прозвучи отново небрежно. — Той да не ти е бебе. Я пийни от това, Капитане.

— Току-що изпи едно хапче — започни Коко.

— Пий — повтори Холандеца.

Натаниъл се намръщи, когато уискито парна сцепената устна. Но пък успя да притъпи много други болки.

— Благодаря.

— Я се виж, бе. — Холандеца изсумтя и натопи парче плат в мехлема. — Оста’ил си им се да те пресоват като градско конте.

— Бяха двама — измърмори Натаниъл.

— И к’во от т’ва. — Холандеца нежно мажеше натъртванията. — Съвсем си се разкиснал, щом не можещ да се оправиш с двама.

— Добре им сритах задниците. — Само за опит младият мъж опипа зъбите си с език. Боляха, наистина, ала поне не се клатеха.

— Добре, че поне това си направил — отвърна другият, без да крие гордостта в гласа си. — Да те ограбят ли се опитаха?

Низаниъл стрелна с поглед Меган.

— Не.

— Ребрата ти са натъртени. — Без да обръща внимание на ругатнята на болния. Холандеца продължи да маже, докато не остана доволен. — Не са и спукани. — Клекна и погледа Натаниъл в очите. — Припадна ли?

— Май да. — Беше болезнено признание — За минута.

— Да ти е замъглен погледът?

— Не, докторе. Вече не.

— Не ми се прави на умник. Колко са тук? — Той вдигна два дебели пръста.

— Осемдесет и седем. — Искаше му се отново да надигне уискито, но Коко го помести.

— Няма да пие повече, след като съм му дала хапче.

— Тия женски си въобразяват, че всичко знаят. — Холандеца обаче я погледна, изпълнен с увереност в компетентността й. — Сега трябва да си легнеш. Една гореща вана и после хладни чаршафи. Искаш ли да те пренеса?

— Не, по дяволите. — Можеше да мине и без подобно унижение. Взе ръката на Коко и я целуна. — Благодаря ти, скъпа. Пак бих го направил, ако съм сигурен, че ти ще си медицинската сестра. — Погледът му се върна към Холт.

— Би ли ме закарал у дома?

— Никакви такива. — Коко веднага отхвърли идеята. — Оставаш тук, за да се грижим за теб. Може и сътресение да имаш, затова ще дежурим на смени през нощта, за да сме сигурни, че няма да изпаднеш в кома.

— Бабини деветини — измуча Холандеца, ала й кимна зад гърба на Натаниъл.

— Ще оправя леглото в розовата гостна — заяви Аманда. — Кейкей, защо не пуснеш една гореща вана на нашия герой? Лайла, донеси леда!

Нямаше сили да спори с тях, затова се отпусна назад, когато Лайла се приближи и лекичко го целуна по устата.

— Хайде, юначе.

Слоун пристъпи, за да му помогне да се изправи.

— Двама казваш, а? Здравеняци?

— По-едри от теб, приятелче. — Виеше му се свят, докато се клатушкаше нагоре по стълбите между Макс и Слоун.

— Сега да ти свалим панталоните — каза Лайла, когато го оставиха да седне на леглото.

Имаше достатъчно сила, за да извие едната си вежда към нея.

— Когато можеше, не каза нищо такова. Не се сърди — обърна се той към Макс.

— Не се сърдя. — Макс се разсмя и се наведе да свали обувките на Натаниъл. Знаеше много добре какво значи да те лекуват жените от семейство Калхун и предполагаше, че щом най-силните болки преминат, Натаниъл ще усети, че е попаднал в рая. — Имаш ли нужда от помощ с ваната?

— Ще се справя, благодаря.

— Викни ни, ако има нещо. — Слоун остави вратата отворена и изчака всички да излязат. — А когато живнеш малко, искам да ми разкажеш всичко.

Когато остана сам, Натаниъл успя някак да се добере до ваната. Първият пристъп на агонизираща болка премина и той усети нещо като удобство. Когато се изправи отново, сякаш бе възвърнал силите си.