Нора Робъртс - Скрити тайни

— Четвърт скорост — нареди Натаниъл и насочи яхтата няколко градуса на север.

От промяната в скоростта Меган се олюля. Опита се да се задържи, когато Натаниъл я обърна. Ето че бе срещу него, главата й леко отпусната назад. Небрежната усмивка по лицето му я накара да се зачуди дали той не себе досетил за мислите й.

— Виждаш ли точките на екрана, Кевин? — Гледаше нея, сякаш се опитваше да я хипнотизира с нетрепващите си сиви очи. Очи на магьосник, каза си тя. — Знаеш ли какво означават? — Устните му се извиха, много по-близо до нейните, отколкото би трябвало. — Това трябва да са китовете.

— Къде? Къде са, Нейт? — Кевин се втурна към прозореца, ококорен от нетърпение.

— Гледай напред. Ще спрем ей сега. Надникни през люка — обърна се той към Меган. — Мисля, че такова нещо друг път никога не си виждала.

Все още замаяна, тя се олюля към люка. Яхтата се заклати неестествено и спря — да не би пък само за нея да беше неестествено? Когато Натаниъл пое микрофона, за да разкаже на туристите за китовете, Мег посегна към фотоапарата и бинокъла.

— Виж! — изписка Кевин и заподскача като пружина. — Мамо, виж!

Всички мисли изчезнаха от ума й, остана само удивлението. Забеляза как огромното туловище се подава над развълнуваната повърхност на океана. Надигаше се все повече и повече, гладко, гигантско, неземно. Тя чу виковете и подсвиркванията на хората от долната палуба, улови се, че сама изхлипа.

Това бе някаква магия, каза си Меган, нещо с такива внушителни размери, толкова прекрасно да се спотайва в морските дълбини. Пръстите й покриха устните и ги притиснаха в първия момент на страхопочитание, а плясъците на китовете във водата звучаха като оглушителен гръм.

Пръски вода се разпиляха наоколо и блеснаха като диаманти. Фотоапаратът й стоеше бездеен, напълно забравен. Тя остана да се взира, гърлото й стегнато от вълнение, в очите й парещата топлина на сълзите.

— Партньорът му също се издига.

Гласът на Натаниъл я извади от почудата. Меган бързо вдигна апарата и веднага защрака, още в момента, когато морето се разтвори пред кита.

Те изпуснаха гейзери вода от гърбовете си, а децата обезумяха от възторг. Меган се смееше, повдигнала Джени високо, за да може да вижда по-добре, а тримата с нетърпение си предаваха един на друг бинокъла.

Тя се притискаше към прозореца не по-малко възбудена от децата, докато лодката обикаляше, за да следва лъскавите планини, които се плискаха във водата. След това китовете затръбиха и се гмурнаха дълбоко с тежко плясване на огромните си опашки. Недалеч от тях хората се смееха и подвикваха, докато пръските вода ги обливаха целите.

„Мореплавател“ откри китове още два пъти и пътниците се насладиха на изумителната гледка. Доста след като корабчето обърна към дома, Меган остана на прозореца с надеждата да зърне удивителните създания още веднъж.

— Красиви бяха, нали?

Тя се обърна към Натаниъл с блеснали очи.

— Невероятни. Дори нямах представа. Снимките и филмите съвсем не успяват да предадат истинското им величие.

— Нищо не е същото, като да видиш и опиташ сам. — Той изви едната си вежда. — Добре си, нали?

Меган се засмя и погледна китките си.

— Още едно чудо на чудесата. Никога не бих предположила, че от подобно нещо би имало смисъл.

— „Много са нещата под небето и земята, Хорацио.“

Пират, облечен в черно, да цитира „Хамлет“!

— Така излиза — измърмори тя. — Ето ги и Кулите. — Мег се усмихна. — От дясно.

— Бързо учиш, сладурче. — Нейт даде бърза заповед и „Мореплавател“ се насочи към спокойните води на залива.

— От колко време плаваш?

— Цял живот. Избягах навремето, на осемнадесет, за да се постъпя в търговския флот.

— Избягал си? — Тя отново се усмихна. — Приключения ли търсеше?

— Свобода. — Едва изрекъл думата, той се обърна, за да може да настани корабчето гладко и безпроблемно на обичайното му място.

Меган се зачуди защо ли момче на осемнадесет ще търси свобода. Замисли се, че и тя на тази възраст бе все още дете, което чакаше дете. Сама бе захвърлила свободата си. Сега, почти десет години по-късно, никак не съжаляваше. Не и след като цената на тази свобода бе била синът й.

— Може ли да слезем долу и да пийнем по нещо? — Кевин подръпваше ръката на майка си. — Всички сме жадни.

— Да, разбира се, веднага ще ви завела.

— Ние и сами можем да отидем — обясни Алекс. Той знаеше, че вече бяха прекалено големи, за да имат нужда от човек, който да ги наглежда непрекъснато. — Аз нося и пари, и всичко. Просто искаме да поселим долу и да погледаме как пътниците слизат.