Нора Робъртс - Скрити тайни

— И въпреки това тръгна на тричасова обиколка из Атлантика.

— На Кевин толкова му се искаше… — Тя замълча, когато Натаниъл я прегърна през кръста, за да я задържи, и я поведе към една от пейките.

— Сядай — нареди той.

Тя се подчини безропотно, а щом забеляза, че децата са прекалено заети да зяпат през прозорците, се отпусна и наведе глава между коленете си.

Три часа, повтори наум Мег. След три часа щяха да я свалят в чувал на сушата. Дали нямаше да е по-добре да я погребат в морето? Господи, кой дявол я накара да си въобрази, че две никакви хапчета ще я спасят? Усети леко подръпване на ръката.

— Какво? Да не би линейката да е вече тук?

— След малко няма да имаш нужда от линейка, сладурче. — Натаниъл бе клекнал пред нея, за да нахлузи някакви хавлиени ленти на китките й.

— Какво е това?

— Акопресура. — Той завъртя лентите така, че някакви метални копчета леко притиснаха едно място на китката й.

Би се разсмяла, ако на устните й не напираха стонове.

— Браво. Аз имам нужда от носилка, а той ми предлага вуду.

— Това си е наука. Аз лично не бих се отнасял така пренебрежително към вудуто. Бил съм свидетел на доста впечатляващи резултати. Сега започни да дишаш бавно и дълбоко. И остани седнала. — Нейт отвори един от прозорците зад нея, за да влезе свеж въздух. — Трябва да се върна на палубата.

Тя се подпря на стената и остави хладния въздух да перне бузите й. От другата страна на мостика децата се бяха сгушили с надеждата Моби Дик да се покаже отнякъде. Загледа скалите, ала те се поклащаха напред-назад и Меган затвори очи, за да се скрие.

Въздъхна и започна да съставя сложна тригонометрична задача наум. Странно, но докато стигна до решението, стомахът й вече се бе успокоил.

Сигурно защото бе била със затворени очи, помисли си тя. Само че нямаше начин да ги държи затворени в продължение на три часа, не и когато имаше три малки деца, за които носеше отговорност.

Само за опит отвори едното си око. Яхтата продължаваше да се клатушка, ала Мег прие движението спокойно. В следващия момент забеляза, че децата ги нямаше на прозореца и я обзе паника. Скочи, напълно забравила, че й бе лошо, но ги мерна на мостика с Натаниъл.

Браво, много добре, каза си отвратена тя, стой си, без да смееш да мръднеш, а Натаниъл ще управлява кораба и ще забавлява трите деца. Стегна се, готова да усети нов пристъп на гадене, и направи крачка.

Не усети нищо.

Намръщи се, направи още една крачка, а след нея още една. Усети лека слабост, ала вече не бе отпусната, безсилна и обляна в студена пот. Реши да се подложи и на най-страшното изпитание, затова погледна през прозореца към разбунтувалото се море.

Усети леко потръпване, но то бе едва доловимо. Всъщност, каза си Мег, дори й стана приятно, все едно че яздеше кон. Изпълнена с удивление, погледна хавлиените ленти на китките си.

Натаниъл я погледна през рамо. Цветът на лицето й се бе върнал, забеляза той. Сега бе като бледа праскова, а зелен оттенък нямаше.

— По-добре ли си?

— Да. — Тя се усмихна и се опита да потисне притеснителността си с лекотата, с която лентите бяха потиснали морската болест. — Благодаря ти.

Нейт я изчака да облече децата в якетата. Насред Атлантическия океан лятото го нямаше.

— Първия път, когато отплавах, ни застигна вихрушка. Прекарах най-ужасните два часа в живота си, докато се превивах през перилата. Хайде, ела. Поеми руля.

— Руля ли? Че аз не мога.

— Естествено, че можеш.

— Хайде, мамо. Много е забавно. Наистина.

Подтиквана от трите деца, Меган се озова на мостика, гърбът й притиснат в гърдите на Натаниъл, ръцете й покрити от неговите.

Всяка клетка в тялото й започна да пулсира. Тялото на Нейт бе като желязо, а ръцете му излъчваха увереност и спокойствие, Тя усети мириса на море през отворените прозорци. Колкото и да се стараеше да се съсредоточи във вълните, които се разбиваха около тях, не можеше да забрави за присъствието му. Брадичката му се отриваше в главата й, сърцето му биеше леко и равномерно до гърба й.

— Човек е най-спокоен, когато държи нещата пол контрол — отбеляза той и Мег измърмори нещо в знак на съгласие.

Само че в този момент тя не държеше нещата под контрол.

Започна да си представя какво ли щеше да бъде, ако тези здрави, умели ръце докосваха някое друго място, не гърба й. Ако се обърнеше, щеше да се окаже притисната в него, а ако вдигнеше глава…

Объркана от тези мисли, Меган започна да смята сложно алгебрично уравнение.