Нора Робъртс - Безсрамна добродетел

Грейс сбърчи нос, докато пъхаше бележката в джоба си. Щеше да отнеме много време и енергия, но тя бе твърдо решена да научи повече за нощната работа на своята сестра. Освен това трябваше да открие името на адвоката й. Нямаше да обръща внимание на протестите на сестра си. Грейс искаше да говори с него лично. Ако успееше да се справи деликатно с това, гордостта на сестра й нямаше да бъде накърнена. А и понякога се налага човек да пренебрегне няколко обиди, за да постигне целта си. Докато не си вземе обратно Кевин, Катлин никога няма да успее да подреди отново живота си. Този мръсник Брийзуд няма никакво право да използва детето като оръжие срещу майката.

„Винаги е бил човек, който е управлявал всички около себе си“, помисли си тя. Джонатан Брийзуд Трети беше студен и пресметлив манипулатор, който използваше положението на семейството си и разни политици, за да постигне своето. Но не и този път. Можеше да й се наложи да прави разни маневри, но Грейс щеше да намери начин да сложи нещата на мястото им.

Спря пламъка под кафеварката в момента, когато някой почука на входната врата.

— Джи. Би. Маккейб, нали? — Ед стоеше на площадката с един екземпляр от „Стилно убийство“. Едва не беше си отрязал пръста, когато свърза нейното лице с това име.

— Точно така. — Погледна снимката на задната корица. Косата й беше накъдрена и много стилна. Фотографът беше използвал светлосенки, за да й придаде загадъчен и мистериозен вид. — Имате набито око. Самата аз едва ли бих се познала на тази снимка.

Сега, когато беше вече тук, мъжът осъзна, че няма и най-малката представа какво да прави със себе си. Винаги ставаше така, когато действаше импулсивно. Особено по отношение на жените.

— Хареса ми книгата ви. Мисля, че съм чел почти всички ваши книги.

— Почти? — Грейс заби вилицата си в спагетите, докато му се усмихваше. — Не знаете ли, че егото на писателите е огромно? Трябваше да кажете, че сте прочели всяка моя дума, всяка книга, която съм написала, и че ги обожавате всичките.

Той се отпусна малко. Усмивката й просто го караше да се чувства по-спокойно.

— А какво ще стане, ако все пак призная, че сте описали една ужасна история?

— Е, така е по-добре.

— Когато се сетих коя сте, предполагам, че просто ми се прииска да дойда и да се уверя, че не греша.

— Е, печелите наградата. Влизайте.

— Благодаря. — Ед премести книгата в другата си ръка и се почувства като идиот. — Не исках да ви притеснявам.

Грейс го изгледа продължително и сериозно. Беше много по-впечатляващ отблизо, отколкото от далечното разстояние от прозореца. Очите му бяха сини с интересен тъмносин цвят.

— Не казвате, че не искате да ви дам автограф?

— Е, да, но…

— Тогава влизайте. — Тя го хвана за ръка и го издърпа вътре. — Кафето е горещо.

— Не пия кафе.

— Не пиете кафе? Как успявате да оживеете? — После се усмихна и му направи знак с вилицата. — Няма нищо, влизайте, все ще намерим нещо, което пиете. Значи обичате мистериите?

Харесваше му начинът, по който тя ходеше — бавно, безгрижно, като че ли всеки момент ще реши да промени посоката.

— Предполагам, мога да кажа, че мистериите са моят живот.

— Моят също. — Когато влязоха в кухнята, Грейс отново отвори хладилника. — Няма бира — промърмори тя и реши да поправи тази грешка при първа възможност. — Нито пък сода. За бога, тази Кет. Има сок. Прилича на оранжада.

— Чудесно.

— Имам малко спагети. Искаш ли да си ги разделим?

— Не, благодаря. С това ли закусваш?

— Мм. — Тя му сипа сок и непринудено му показа един стол, докато отиваше към печката, за да си налее кафе. — Отдавна ли живееш в съседната къща?

Ед се изкушаваше да спомене нещо за храненето, но успя да се овладее.

— Само от няколко месеца.

— Трябва да е страхотно да можеш да направиш всичко така, както сам искаш. — Грейс отхапа от спагетите. — Като дърводелец ли работиш? Май имаш златни ръце.

Ед с удоволствие установи, че не го попита дали играе бейзбол.

— Не, ченге съм.

— Шегуваш се. Наистина ли? — Бутна настрана картонената си чиния и се наклони към него.

Мъжът си помисли, че очите й я правят много красива. Те бяха толкова жизнени и пълни с очарование.

— Луда съм по ченгета. Някои от най-добрите, както и от лошите ми герои са ченгета.

— Знам. — Не можеше да не се усмихне. — Имаш усет за полицейската работа. Човек може да го разбере от начина, по който разгъваш интригата в книгите си. Всичко е подчинено на логиката и на дедукцията.