Нора Робъртс - Безсрамна добродетел

Стана от леглото с мисълта за аспирин и кафе. Едва тогава разбра, че бръмченето не беше в главата й, а идваше някъде отвън. Претършува една от чантите си и извади сивата хавлиена роба. В гардероба си вкъщи имаше копринена, подарък от предишния й любовник. Грейс пазеше хубавите спомени от любовниците си, но предпочиташе хавлиения си пеньоар. Все още сънена, тя се дотътри до прозореца и дръпна пердетата.

Денят навън бе хубав, студен, с лек аромат на пролет и прясно обърната земя. Виждаше се провисналата ограда, която разделяше двора на сестра й от този на съседната къща. Тъжно оплетен в оградата, растеше храст форзиция. Вече се опитваше да разцъфти. Грейс си помисли колко храбри и решителни изглеждат малките му жълти цветове. Досега не й беше хрумвало, че е безкрайно уморена от домашните саксийни цветя с техните съвършени цветолистчета. Погледна в друга посока и тогава го видя, в задния двор на къщата. Върху магарето за рязане на дърва лежаха дълги тесни дъски. С лекота той мереше, отбелязваше и ги режеше. Заинтригувана, Грейс бутна прозореца, за да го вижда по-добре. Сутрешният въздух беше студен и свеж. Тя се наведе през прозореца и със задоволство се остави да изпълни гърдите й, да проясни главата й. Подобно на форзицията и мъжът си заслужаваше да бъде видян.

„Изглежда като Пол Биниън“, помисли си тя и се намръщи. Мъжът беше висок близо два метра, с телосложение на краен защитник. Дори от далечното разстояние Грейс можеше да види силата на неговите мускули. Те играеха под ризата му. Имаше дълга буйна червена коса и голяма истинска брада не като малките, спретнати, претенциозни брадички. Виждаше как устните му се мърдат с думите на песента, която се разливаше из целия двор от портативното му радио.

Когато бръмченето спря, тя се наведе още напред и му се усмихна. Беше подпряла лактите си на перваза.

— Здрасти — викна му тя. Усмихна се още по-широко, когато той се обърна и погледна към нея. Беше се обърнал по-скоро с готовност, отколкото с изненада. — Харесва ми къщата ви.

Ед се отпусна, като видя жената на прозореца. Тази седмица беше работил повече от шестдесет часа и беше убил човек. Видът на хубавата жена, която му се усмихваше от прозореца на втория етаж, подейства отлично на изопнатите му нерви.

— Благодаря.

— Стягате ли я?

— Малко по малко.

Вдигна ръка, за да направи сянка на очите си и я изучи по-добре. Не беше неговата съседка. Въпреки че с Катлин Брийзуд не бяха разменили повече от десетина думи, можеше да я познае, като я види. Но в това мръщещо се на слънцето лице, в разпиляната коса имаше нещо познато.

— На гости ли сте?

— Да. Кет ми е сестра. Предполагам, че вече е излязла. Тя е преподавателка.

— О-о! — За две секунди беше научил повече за своята съседка, отколкото бе успял да научи през последните два месеца. Галеното й име бе Кет, имаше сестра и беше преподавателка. Ед постави друга дъска на магарето за рязане. — Ще постоите ли?

— Не съм сигурна. — Тя се наведе малко напред и лекият бриз разпиля косата й. Това беше едно удоволствие, което, Ню Йорк не можеше да й предостави. — Вие ли сте засадили азалиите отпред?

— Да. Миналата седмица.

— Страхотни са. Мисля и аз да посадя няколко за Кет. — Тя отново се усмихна. — Ще се видим пак. — Отдръпна главата си назад и изчезна.

Още няколко секунди Ед се взира в празния прозорец. Забеляза, че го беше оставила отворен, а температурата щеше да се вдигне до шестдесет. Взе молива, за да маркира дъската. Познаваше отнякъде това лице. Никога не забравяше хората. Беше нещо, свързано с работата и личността му. Щеше да си спомни.

Вътре в къщата Грейс бе извадила няколко сладки. Косата й все още беше влажна от душа, но нямаше настроение да пуска сешоара и да я разресва с четката си. Трябваше да изпие кафето си, да прочете вестника и да разреши убийството в романа. Решила беше да пусне своя Максуел да поработи и дори смяташе да привърши, преди Катлин да се е върнала от „Our Lady of Hope“.

Слезе долу, сложи кафето и провери съдържанието на хладилника. Най-доброто нещо в него бяха снощните спагети. Грейс отмина яйцата и взе прилежно обвито пакетче. Трябваше й известно време, за да осъзнае, че кухнята на сестра й не е достатъчно цивилизована и в нея няма микровълнова фурна. Хвърли пакета на мивката и се опита да го отвори. Щеше да яде спагетите студени. Докато дъвчеше, Грейс видя бележката, оставена на кухненската маса. Катлин винаги оставяше бележки.

„Избери си каквото си харесваш в кухнята. — Грейс се усмихна с пълна уста. — Не се притеснявай за вечерята. Ще взема нещо на връщане. — Значи сестра й учтиво й казваше да не се бърка в нейната кухня. — Този следобед има родителска среща. Ще се върна към пет и половина. Не използвай телефона в кабинета ми.“