Нора Робъртс - Безсрамна добродетел

— И какво искаш да ти направя? — попита жената, наречена Дезире. Имаше глас като розово венчелистче — мек и омайващ. Вършеше добре работата си, много добре и клиентите питаха за нея отново и отново. Сега говореше с един от постоянните си клиенти и знаеше предпочитанията му. — Ще ми бъде приятно — прошепна тя. — Просто си затвори очи и се отпусни. Искам да забравиш всичко — работата, съпругата, бизнес партньора. Сега сме само двамата — ти и аз.

Мъжът каза нещо и тя му отговори с тих, дрезгав смях:

— Да, знаеш, че ще го направя. Не го ли правя винаги? Просто затвори очи и слушай. В стаята е тихо. Свещите горят. Дузина бели ароматни свещи. Можеш ли да усетиш аромата им? — и отново се засмя дрезгаво тихо. — Точно така — бели. И леглото е бяло — голямо, обло и бяло. Ти лежиш в него, гол и готов. Готов ли си, мистър Дрейк?

Въртеше очи. Убиваше я това, че мъжът искаше да го нарича мистър. Но всякакви ги имаше.

— Току-що излизам от банята. Косата ми е мокра и по цялото ми тяло има малки водни капчици. Една капка се търкаля към зърното на гърдата ми. Капки падат по теб, докато коленича до леглото. Чувстваш ли ги? Да, да, точно така. Те са студени, толкова студени, а ти си така разгорещен. — Преглътна една прозявка. Мистър Дрейк вече дишаше като парен локомотив. Слава богу, той толкова лесно се задоволяваше. — О-о, аз те желая! Не мога да удържам ръцете си! Искам да те докосвам, да те вкуся. Да, да, полудявам, когато го правиш така. О-о, мистър Дрейк, ти си най-добрият. Ти си върховен.

В следващите няколко минути просто трябваше да слуша неговите страстни реплики. Да слуша — това беше по-голямата част от работата й. Той вече бе на края и тя със задоволство погледна часовника си. Освен че времето му вече изтичаше, той беше и последният й клиент за тази вечер. Сниши гласа си до шепот. Помогна му да премине върха.

— Да, мистър Дрейк. Беше чудесно. Вие сте невероятен. Не, утре не работя. Петък? Да. Ще го очаквам. Лека нощ, мистър Дрейк.

Изчака да чуе прищракването и затвори телефона. Дезире отново се превърна в Катлин. Вече беше единадесет, така че тази вечер нямаше да има повече позвънявания. Трябваше да проверява писмени работи и да приготви тест за своите ученици за утре. Стана и погледна към телефона. Днес бе изкарала двеста благодарение на АТ&Т и „Фентъси Инкорпорейтид“. Засмя се и взе чашата си с кафе. Беше дяволски по-добре, отколкото да продаваш списания.

Само на няколко мили един мъж също затвори телефона. Ръката му беше влажна. В стаята миришеше на секс, но той бе сам — Дезире бе тук само в неговото съзнание. Дезире с нейното бяло и мокро тяло, със студения и упойващ глас.

Дезире.

Сърцето му продължаваше да бие учестено. Той се просна на леглото си. Дезире.

Трябваше да я срещне. И то скоро.

Самолетът направи вираж над паметника на Линкълн. Куфарчето за документи на Грейс все още лежеше отворено в скута й. Имаше сума неща, които трябваше да прибере в него, но вместо това тя се загледа през прозореца и с удоволствие наблюдаваше как земята се приближава към тях. Мислеше си, че нищо друго не може да се сравни с летенето.

Самолетът закъсняваше. Разбра го, защото мъжът срещу нея на място 3В, непрекъснато се оплакваше. Грейс се изкушаваше да се протегне през пътеката и да го потупа по ръката. Искаше й се да му каже, че десет минути закъснение не са кой знае какво и че това не е от голямо значение. Но той не приличаше на човек, който би оценил такъв жест.

Помисли си, че Катлин също би се оплаквала през цялото време, не така високо, разбира се. Грейс се усмихна, унесена в мислите си, и отново се отдаде на приятното преживяване на приземяването. Катлин щеше да бъде също толкова раздразнена, колкото пътникът от място 3В, но никога нямаше да си позволи да бъде толкова невъзпитана, че да се оплаква и вайка на висок глас.

Доколкото познаваше сестра си — а Грейс си мислеше, че я познава добре — Катлин щеше да се съобрази с невъзможния вашингтонски трафик и да тръгне един час по-рано. Грейс беше доловила нотката на безпокойство в гласа на сестра си, когато й съобщи, че е избрала този полет и ще пристигне в шест и петнадесет, в най-оживения час на движението. Катлин щеше да предвиди и двадесет минути, за да остави колата си на паркинга, да затвори прозорците, да заключи вратите и да си пробие път до изхода, без да се изкушава от магазините. Тя никога не би се загубила, никога не би объркала номерата на изходите.