Нора Робъртс - Безсрамна добродетел

— Максуел. — Грейс започна да събира торбичките си. — Портативен компютър. Имахме една от най-прекрасните връзки.

— Мислех, че си във ваканция — успя да потисне остротата в гласа си Катлин. Компютърът беше още едно доказателство за успеха на Грейс. И за нейния собствен неуспех.

— Да, наистина. Но трябва да се занимавам с нещо, докато ти си на училище. Ако самолетът беше закъснял още десет минути, можех да довърша главата.

Погледна часовника си. Забеляза, че отново е спрял. Но веднага забрави за това.

— Наистина, Кет. Това е най-интересното убийство.

— Имаш ли багаж? — прекъсна я Катлин.

Знаеше, че сестра й ще започне да й разказва историята, без да чака да я окуражават за това.

— Сандъкът ми ще пристигне у вас утре.

Сандъкът беше едно от нещата, които според Катлин показваха ексцентричността на сестра й.

— Грейс, кога ще започнеш да използваш куфари като всички нормални хора?

Минаха покрай лентата за багаж, край която пътниците стояха съсредоточени в очакване да се появят куфарите им. Кога ли щеше да се разчупи ледът, мислеше си Грейс, но не каза нищо, а само се усмихна.

— Изглеждаш наистина много добре. Как се чувстваш?

— Чудесно. — Но това все пак беше сестра й и Катлин се отпусна. — Всъщност по-добре.

— Сигурно си по-добре без онова копеле — каза Грейс, когато минаваха през автоматичните врати. — Не ми е приятно да кажа това, защото знам, че го обичаш, но е истина.

Навън духаше студен северен вятър, който караше хората да забравят, че пролетта вече е дошла. Звукът на приземяващите се и отлитащи самолети се врязваше във въздуха. Грейс слезе от тротоара и се отправи към паркинга, без да се огледа нито наляво, нито надясно.

— Единствената радост, която той донесе в живота ти, беше Кевин. Впрочем къде е племенникът ми? Надявах се, че ще го доведеш.

Върху лицето на Катлин се появи сянка на болка, но изчезна. Когато решеше да направи нещо, тя го решаваше и със сърцето си.

— Той е с баща си. Преценихме, че за него ще бъде най-добре, ако по време на училище остане с Джонатан.

— Какво? — Грейс спря по средата на улицата. Изсвири някакъв клаксон, но тя не му обърна внимание. — Катлин, не говориш сериозно, нали? Кевин е едва на шест години. Той има нужда от теб. Джонатан сигурно му позволява да гледа „Учителят Мак Нийл“ вместо „Улица Сезам“.

— Вече е решено. Съгласихме се, че така ще бъде най-добре за всички.

Грейс познаваше това изражение. То означаваше, че Катлин се бе затворила в себе си и това ще продължи, докато отново се почувства добре и е в състояние да продължи разговора.

— О’ кей! — Грейс изостана малко зад нея, докато пресичаха паркинга. Механично изравни крачката си с нейната. Катлин винаги се втурваше напред. Грейс криволичеше, бродеше без цел. — Знаеш, че винаги, когато поискаш, можем да поговорим за това.

— Знам.

Катлин беше спряла до една тойота, купена на старо. Преди година караше мерцедес. Но това беше най-малкото нещо, което бе загубила.

— Не исках да ти се сопвам, Грейс. Просто се нуждая от малко време да не мисля за това. Почти съм успяла отново да подредя живота си.

Грейс сложи торбите си в багажника и нищо не каза. Знаеше, че колата е стара и е много под това, на което беше свикнала сестра й. Но това, което я притесняваше много повече от промяната в положението на сестра й, бе острота в гласа й. Искаше й се да я приласкае и успокои, но знаеше, че за Катлин състраданието е първата крачка към съжалението.

— Говори ли с мама и татко?

— Миналата седмица. Те са добре. — Катлин се мушна в колата и си сложи предпазния колан. — Сигурно си мислиш, че Феникс е раят.

— Да, ако те са щастливи. — Грейс седна в колата и за пръв път се огледа наоколо. Националното летище! Беше предприела първото си пътуване оттук преди осем, о-о, Господи — почти преди десет години. И бе изплашена до мозъка на костите си. Ненадейно й се прииска отново да изпита това свежо и невинно чувство.

„Дали не си се преситила, Грейс?“ — чудеше се тя. Прекалено много полети. Прекалено много градове. Прекалено много хора. А сега се завръщаше. Беше само на няколко мили от дома, в който бе израснала, и седеше зад сестра си. И въпреки това нямаше чувството, че се завръща у дома.

— Кое те накара да се върнеш отново във Вашингтон, Кет?

— Исках да се махна от Калифорния. А тук ми е познато.

„Нима не искаш да си близо до сина си? Нима не се нуждаеш от това?“ Сега обаче не бе време за тези въпроси. Трябваше да се пребори с думите: