Нора Робъртс: Безсрамна добродетел

— И сега преподаваш в „Our Lady of Hope“ 1 1 Нашата Лейди на Надеждата. — Б.пр. . Отново нещо познато. Сигурно нещо се е променило.

— На мен наистина ми харесва. Предполагам, че имам нужда от дисциплината на класовете.

Тя излезе от паркинга с добре заучена прецизна маневра.

— А къщата харесва ли ти?

— Наемът е разумен и се намира само на петнадесет минути с кола от училище.

Грейс преглътна една въздишка. Няма ли най-сетне Катлин да се почувства достатъчно силна, за да се пребори с нещо.

— Виждащ ли се с някого?

— Не. — На устните й се появи странна усмивка. Присъедини се към потока коли. — Не се интересувам от секс.

Грейс повдигна едната си вежда.

— Всеки се интересува от секс. Защо си мислиш, че Джаки Колинс винаги е първа в листата по продажби? Но аз имах предвид по-скоро някой, който да ти прави компания.

— Точно сега не ме се иска да бъда с никого. — Катлин постави ръка върху ръката на Грейс. Това беше жест, който беше способна да прояви само към съпруга си и към сина си. — Освен с теб, разбира се. Наистина много се радвам, че дойде.

Както винаги, Грейс отговори с топлотата:

— Щях да дойда и по-рано, ако ме беше повикала.

— Но ти беше по средата на турнето си.

— Пътуванията винаги могат да бъдат прекъсвани.

Тя неспокойно раздвижи рамене. Никога не беше се държала темпераментно или агресивно, но си мислеше, че сега е способна да го направи, стига това да помогне на Катлин.

— Е, добре. Пътуването свърши и ето ме тук. Пролетта е дошла във Вашингтон. — Отвори прозореца, въпреки че априлският вятър все още хапеше като мартенски. — Цъфнаха ли черешите?

— Попари ги закъснелият скреж.

— Нищо не се е променило.

Нима наистина имаха толкова малко неща, които можеха да си кажат? Грейс пусна радиото, за да запълни празнотата, докато пътуваха. Как можеха двама души, израснали заедно, живели заедно, борили се заедно, все още да бъдат като непознати? Всеки път се надяваше, че ще бъде различно. И всеки път всичко се повтаряше отново.

Когато прекосиха моста на Четиринадесета улица, Грейс си спомни стаята, която деляха с Катлин в детството си. Беше като извадена от кутийка и същевременно разхвърляна и мръсна. Но това беше само едната страна. Грейс си спомни за игрите, които измисляше, които по-скоро притесняваха и дразнеха сестра й, отколкото да я забавляват. „Какви са правилата?“ — Катлин винаги искаше първо да научи правилата. И когато нямаше правила или те бяха прекалено хлъзгави, играта просто не успяваше да я завладее.

„Винаги с тези правила, Кет“, мислеше си Грейс, докато се возеше, седнала зад сестра си. В училище, в църквата, в живота. Нищо чудно, че винаги се чувстваше объркана, когато правилата се променяха. А сега за нея те отново се бяха променили.

„Кет, не избяга ли от брака си така, както напускаше играта, когато правилата не ти прилягаха? Дали не се върна на мястото, откъдето тръгна, за да заличиш времето и да започнеш отначало, според собствените си правила? Това е в стила на Катлин“ — помисли си Грейс и се надяваше, за доброто на сестра си, нещата да потръгнат.

Единственото, което я изненада, беше улицата, на която Катлин бе избрала да живее. Един модерен апартамент, пълен с машинарии, повече би подхождал на стила на Катлин, отколкото това спокойно, уморено съседство на големи дървета и стари къщи.

Къщата на Катлин беше една от най-малките. Грейс беше сигурна, че сестра й не е направила нищо за полянката пред дома си, освен да подстриже тревата, но въпреки това няколко луковици бяха наболи отстрани на старателно изметена пътека.

Застанала зад колата, Грейс огледа улицата. Виждаха се велосипеди и малки, прясно боядисани колички. Цялата околност изглеждаше някак износена. Човек можеше да си помисли или че е от края на Ренесанса, или че просто е готова бавно да се прелее в старите времена. Харесваше й. Допадаха й чувствата, които предизвика у нея.

Беше точно това, което би избрала, ако решеше да се върне. А ако трябваше да си избере къща… щеше да бъде къщата до тази на сестра й. Но тя просто плачеше за ремонт. Един от прозорците й беше закован с дъски, липсваха керемиди на покрива, но затова пък някой бе посадил азалии. Бяха високи само една стъпка, но малките пъпки вече бяха готови да се разтворят в цветове. Грейс ги гледаше и се надяваше, че ще успее да остане достатъчно дълго, за да се полюбува на тези цветове.

— О, Кет, какво прекрасно място!

— Доста е далеч от Палм Стрийт — каза Катлин без горчивина в гласа, докато изваждаше чантите на сестра си от багажника.