Нора Робъртс - Безсрамна добродетел

— Винаги си забелязвала дребните неща. — Катлин със задоволство разбираше, че е на път да се напие. Хубаво беше да чувства бученето в главата си, падането на товара от плещите си и да вижда сестра си срещу себе си на масата.

— Кет, а какво може да спре тези момчета да не открият телефона и адреса ти? Някой от тях може да реши, че вече не иска само да си говори.

Тя поклати глава, докато внимателно изваждаше пръстена от чашата си.

— Картотеката на работодателите ни от „Фентъси“ е строго поверителна. На мъжете, които ни търсят, по никакъв начин и при никакви обстоятелства не им се дават нашите телефони. Освен това повечето от нас използват чужди имена. Моето е Дезире. 7 7 Дезире идва от френската дума désirée, което означава желана. — Б.Пр.

— Дезире — повтори Грейс с известно уважение.

— Аз съм метър и шестдесет, блондинка и имам тяло, на което не можеш да устоиш.

— По дяволите! — Въпреки че виното й понасяше, Грейс се отпускаше, защото не беше яла нищо от сутринта, освен едно шоколадче „Милки уей“ на летището. Мисълта, че Катлин има второ аз й се виждаше не само правдоподобна, но и много логична. — Приеми отново моите поздравления. Но, Кет, представи си, че някой от служителите на „Фентъси“ би искал по-тесни взаимоотношения между работодател и работник?

— Отново започна да пишеш книга. — Катлин отхвърли подобна мисъл.

— Може би, но…

— Грейс, абсолютно безопасно е. Това е обикновен бизнес договор. Всичко, което трябва да правя, е да говоря. Мъжете го получават срещу парите си. На мен ми плащат добре и „Фентъси“ си взема своя дял. Всички са доволни.

— Звучи логично. — Грейс допи виното си и се опита да отпъди всичките си съмнения. — Ами извращенията. Новата вълна в секса от деветдесетте години? Не можеш да им помогнеш с телефонни обаждания.

— Звучи много научно. Защо се смееш?

— Просто си представих картината. — Грейс закри устата си с ръка. — „Ако се страхувате от престъпления, ако сте уморени от самотата, обадете се, на «Фентъси Инкорпорейтид» и поговорете с Дезире, Дилайла или Ди Ди. Гарантираме ви оргазъм или ще получите парите си обратно. Приемат се само кредитни карти.“ Господи, трябва да предложа тази реклама.

— Никога не съм се шегувала с това.

— Никога не си се шегувала с нищо в този живот — Каза примирено Грейс. — Слушай, може ли да поседя при теб следващия път, когато, работиш?

— Не.

Грейс сви рамене при отказа.

— Е, добре. Ще поговорим за това по-късно. А кога ще ядем?

Вечерта, когато се мушна в леглото си в стаята за гости, Грейс мислеше за сестра си и изпитваше особена нежност към нея. Нещо, което не бе чувствала от годините на тяхното детство. Не си спомняше кога за последен път бяха седели до късно заедно да пийнат и да си поприказват като приятелки. Не й се искаше да си признае, че това никога не беше им се случвало.

Катлин най-сетне правеше нещо необичайно и отстояваше правата си. Дано това не й донесе някакви неприятности! Грейс беше доволна. Катлин беше взела живота си в свои ръце. И щеше да се оправи.

Той се вслушваше повече от три часа в тишината на нощта. Чакаше да се обади. Но Дезире не позвъни. Имаше и други жени, разбира се, с екзотични имена и секси гласове. Но те не бяха Дезире. Свит в леглото, той се опита да си достави удоволствие, като си представяше гласа й. Но това не беше достатъчно. Лежеше, яростен и потен. Чудеше се кога ще се реши да отиде при нея.

„Скоро“, мислеше си той. Тя щеше да се зарадва да го види. Щеше да го притегли към себе си, да го съблече — точно както го описваше по телефона. Щеше да му позволи да я докосне. Навсякъде, където поиска. Трябваше да стане много скоро.

В сенките на лунната светлина мъжът стана и се отправи към компютъра си. Искаше да го види още веднъж, преди да заспи. С леко бръмчене се появи терминалът. Тънките му опитни пръсти набраха цифрите. След секунди на екрана се появи адресът. Адресът на Дезире.

„Скоро!“

Грейс чуваше тихо бръмчене. Сигурно виното беше виновно за това. Не пъшкаше, нито мърмореше против махмурлука. Беше възпитана, че всеки грях, простим или смъртен, заслужава наказание. Това бе едно от малкото неща от католическото й възпитание, което беше запазила от детството си.

Слънцето вече беше високо в небето и достатъчно силно, за да проникне през тънките прозрачни пердета на прозорците. Опита се да се скрие от него, като зарови главата си във възглавницата. Успя да избяга от светлината, но не и от бръмченето. Беше се разбудила и ужасно я беше яд.