Нора Робъртс - Тайна звезда

— Ти си жена, която трудно може да се открие, Грейс.

— Така предпочитам. Не искам компания тук.

— Очевидно. — И за да си даде време да се овладее и защото бе любопитен, огледа земята, кацналата на хълма ’къща, загадъчните сенки на гората. — Красиво място.

— Да.

— Усамотено. — Очите му се върнаха към нейните толкова бързо, толкова настойчиво, че тя едва не подскочи. — Спокойно. Заслужила си известно спокойствие.

— Затова съм тук. — Грейс вдигна вежди. — А ти защо си тук?

— Трябваше да поговоря с теб. Грейс…

— Смятах да ти се обадя, когато се върна — прекъсна го тя бързо. — Онази нощ не говорихме много. Предполагам, че съм била по-разстроена, отколкото осъзнавах. Дори не ти благодарих.

Това бе по-лошо, помисли Сет, този студен, любезен тон бе по-лош от изкрещяното проклятие.

— Няма за какво да ми благодариш.

— Ти спаси живота ми и, предполагам, живота на хората, които обичам. Знам, че си нарушил правилата, дори закона, за да ме намериш и да ме измъкнеш от него. Благодарна съм ти.

Дланите му се изпотиха. Грейс го караше да го види отново, да го почувства отново. Цялата ярост, целия ужас.

— Бих направил всичко, за да те измъкна от него.

— Да, мисля, че го знам. — Тя трябваше да погледне настрани. Прекалено много я болеше да гледа в очите му. Бе си обещала, бе се заклела пред себе си, че няма да позволи отново да бъде наранена. — И се чудя дали някой от нас имаше избор за нещата, които се случиха през онзи кратък и наситен период от време. Или — добави с лека усмивка, — ако искаш да вярваш, за това, което се е случило през вековете. Надявам се, че не си… Че кариерата ти не е пострадала заради това, което направи за мен.

Очите му потъмняха и станаха безизразни.

— Нямам проблеми с работата си.

— Радвам се. — Той трябваше да си тръгне, помисли Грейс. Трябваше да си тръгне веднага, преди да се бе сринала. — Смятам да напиша писмо до началниците ти. Освен това може би знаеш, че имам един чичо в Сената. Не бих се изненадала, ако, когато димът се разсее, получиш повишение.

Гърлото му се бе свило и не можеше да се прокашля.

— Погледни ме, по дяволите. — Когато очите и се насочиха към него, Сет сви ръце в юмруци, за да не посегне да я докосне. — Мислиш ли, че това има значение?.

— Да, мисля. Има значение, Сет, за мен определено има значение. Но в момента съм решила да си почина няколко дни, така че ако ме извиниш, бих искала да се заема с цветята, преди да е станало горещо.

— Мислиш ли, че нещата приключват дотук?

Тя се наведе, взе ножиците и отряза оклюмалите цветове. Увяхваха толкова бързо, помисли си. А от това сърцето я болеше.

— Мисля, че ти вече ги приключи.

— Не се отвръщай от мен. — Той я хвана за ръката и я дръпна към себе си. В него се надигаше паника. — Не можеш просто да се отвърнеш. Аз не мога… — Замълча и вдигна ръка към белега на бузата й. — О, Господи, Грейс, той те е наранил.

— Това не е нищо. — Тя бързо отстъпи назад и едва не трепна, когато ръката му тежко падна. — Белезите минават. А него го няма. Ти се погрижи за това. Него го няма и всичко свърши. Трите Звезди са където им е мястото и всичко се върна на мястото си. Всичко е както трябва да бъде.

— Всичко ли? — Сет не се приближи към нея, не може ще да понесе да види как Грейс отново се отдръпва. — Аз те нараних и ти не искаш да ми простиш.

— Не съвсем — съгласи се тя, като се мъчеше да поддържа лек тон. — Ала това, че ми спаси живота, много помага да…

— Престани — прекъсна я той с тих и задавен глас. — Просто престани. — Объркано се завъртя и закрачи, като едва не стъпка засадените цветя. Не бе предполагал, че може да страда така — лед в стомаха, огън в мозъка. Заговоря, вгледан в гората, в прохладните зелени сенки: — Знаеш ли какво ми беше, когато разбрах, че те е хванал? Като го знаех? Като чух гласа ти по телефона, страха в гласа ти…

— Не искам да мисля за това. Не искам да мисля за нищо от това.

— Аз не мога да правя нищо друго, освен да мисля за това. И да те виждам, всеки път, когато затворя очи. Да те виждам как стоиш в онзи коридор, по роклята ти кръв, по лицето ти белези. И да не знам какво е направил с теб. И да си спомням… Почти да си спомням един друг път, когато не съм можел да го спра.

— Всичко свърши — каза Грейс отново, защото коленете й започваха да омекват. — Забрави го.

— Ти можеше да се справиш и без мен — продължи Сет. — Ти се справи с един пазач, два пъти по-голям от теб. Можеше да се измъкнеш и без моята помощ. Можеше изобщо да нямаш нужда от мен. И аз осъзнах, че това беше част от проблема ми. Аз вярвах, бях сигурен, че имам нужда от теб много повече, отколкото ти би могла да имаш нужда от мен. Страхувах се от това. Беше глупаво да се страхувам от това — каза той и отново се изкачи по стълбите. — След като разбереш истинския страх, страха да знаеш, че за един миг можеш да загубиш най-важното нещо в твоя живот, нищо друго не може да те засегне. — Привлече я към себе си, прекалено отчаяно, за да обръща внимание на съпротивата й. Пое задъхано въздух и зарови лице в косите й. — Не ме отблъсквай, не ме отпращай.