Нора Робъртс: Тайна звезда

— Грейс, ти си ранена и си в шок. Линейката ще дойде всеки момент.

— Не ми трябва линейка.

— Не ми казвай какво ти трябва, по дяволите. — В него се надигна гняв, забуча в главата му като ято побеснели оси. — Казах, че проклетите показания могат да почакат. Ти трепериш. Седни, за Бога.

Когато посегна да я хване за ръката, тя отскочи назад.

— Не ме докосвай. Просто… Недей. — Ако я докоснеше, тя можеше да се срине. Ако се сринеше, щеше да заплаче. А докато плачеше, щеше да се моли.

Думите й бяха като нож, забит в сърцето му, отчаяните й тъмносини очи като удар в лицето му. Сет усети, че ръцете му треперят, затова ги пъхна в джобовете и отстъпи крачка назад.

— Добре. Седни. Моля те.

Бе ли си помислил, че не е крехка? Грейс изглеждаше така, сякаш би се разпаднала, ако я духнеш. Беше пребледняла като платно, очите й бяха огромни, лицето й изподраскано и обляно в кръв.

И нямаше нищо, което би могъл да направи. Нищо, което би му позволила да направи.

Чу далечния вой на сирените и стъпките зад себе си. Кейд се приближи с мрачно лице и наметна на раменете й едно одеяло, което бе взел от къщата.

Сет видя как тя се обърна към него, как тялото й сякаш омекна в прегръдките му, чу приглушеното й хлипаме в рамото му.

— Отведи я оттук. — Пръстите му горяха от желание да я погалят по главата, да вземат нещо със себе си. — Отведи я, по дяволите.

Обърна се и тръгна към къщата, за да направи това, което трябваше да се направи.

Когато Грейс излезе в градината, птиците пееха утринната си песен. Гората бе притихнала и зелена. И безопасна. Тя бе имала нужда да дойде тук, в своето провинциално скривалище. Да дойде сама. Да бъде сама.

Бейли и Емджей я бяха разбрали. След няколко дни, помисли Грейс, щеше да слезе в града, да им позвъни, да види дали биха искали да дойдат, да доведат Джек и Кейд. Скоро щеше да има нуждата да ги види. Но още не можеше да понесе да се върне. Още не.

И досега чуваше изстрелите, които я разтърсиха, когато Джек я изведе. Бе разбрала, че не Сет, а Де Вейн бе посрещнал куршума. Просто бе разбрала.

След тази нощ не бе виждала Сет. Лесно успяваше да го избягва в последвалата суматоха. Отговори на всички въпроси, които й зададе местната полиция, даде показания пред представители на държавните служби. Издържа, докато всичко приключи, после тихо помоли Кейд и Джек да я заведат в „Салвини“ при Бейли и Емджей. И при Трите Звезди.

Сега, докато вървеше по разцъфналите тераси, всичко това отново преминаваше през ума й. И през сърцето й. Те трите в полутъмната и полупразна стая, тя с разкъсана и окървавена рокля.

Всяка от тях бе взела по една точка от триъгълника, бе почувствала песента на силата, бе видяла проблясването на невъзможната светлина. И бе разбрала, че всичко е изпълнено.

— Сякаш сме го правили и преди — промълви Бейли. — Ала тогава не беше достатъчно. Беше загубено, ние също.

— Сега е достатъчно. — Емджей вдигна поглед и срещна очите им. — Като един завършен цикъл. Една верига с изковани брънки. Това е лудост, но е вярно.

— Този път не в храма, а в музея. — Когато оставиха Звездите, по лицето на Грейс се изписаха и съжаление, и облекчение. — Изпълнено обещание и, предполагам, изпълнено предопределение. — Обърна се към тях двете и ги прегърна. Още един триъгълник. — Винаги съм ви обичала, и двете, имала съм нужда и от двете. Можем ли да отидем някъде, ние трите? — Сълзите започнаха да се леят. — Искам да поговорим.

Каза им всичко, изля сърцето и душата си, болката и ужаса, докато се почувства празна. И сигурно, защото това бяха те, малко излекувана.

Сега щеше да се лекува сама.

Можеше да го стори тук, тя знаеше. Затвори очи и просто въздъхна. После, понеже това винаги я успокояваше, остави градинарската кошница и започна да се занимава с цветята.

Чу приближаващата се кола и се намръщи. Съседите й бяха малко, доста надалеч и рядко я безпокояха. Не искаше друга компания освен цветята си, затова се изправи с намерението любезно, ала твърдо да отпрати посетителя.

Когато видя, че колата бе на Сет, сърцето й прескочи. Мълчаливо го гледаше как спря насред ливадата, излезе и се запъти към нея.

Тя самата изглеждаше като излязла от мъглива легенда, помисли Сет. С развени коси, с разлюляна от вятъра дълга пола, сред море от цветя. Нервите му се опънаха.

А когато видя драскотината на бузата й, сърцето му се сви.

— Отдалечил си се много от дома си, Сет — отбеляза Грейс безизразно, когато той спря на две крачки от нея.