Нора Робъртс - Тайна звезда

— Имам стрелата, с която е ловувала богиня Диана. Огледалото на Юнона.

Сърцето й ехтеше като арфа, но тя само се изсмя:

— Наистина ли вярваш в това?

— Те са мои! — Вбесен от реакцията й, Де Вейн си проправи път през колекцията и сложи ръка върху студения мраморен пиедестал, който бе изградил. — Скоро ще имам Звездите. Те ще бъдат върхът на моята колекция. Ще ги поставя тук, със собствените си ръце. И ще имам всичко.

— Те няма да ти помогнат. Те няма да те променят. — Грейс не знаеше откъде идват думите, нито познанието зад тях, ала видя как очите му светнаха изненадано. — Твоята съдба е вече определена. Те никога няма да бъдат твои. Не е писано, не и този път. Те са предназначени за светлината и за доброто. И ти никога няма да ги видиш тук, в тъмнината.

Сърцето му се сви. В думите й, в очите й имаше сила, а тя трябваше да бъде усмирена и изплашена. Това го стъписваше.

— По изгрев слънце те ще бъдат тук. Ще ти ги покажа. — Задъха се и се приближи до нея. — И ще имам теб. Ще те държа колкото пожелая. Ще правя с теб каквото пожелая.

Ръката, която се допря до бузата й, бе студена като змия, но Грейс не трепна.

— Ти никога няма да имаш Звездите и никога няма да имаш мен. Дори да ни държиш в ръцете си, няма да ни имаш. Това беше вярно преди и е само още по-вярно сега. И то ще те разяжда, ден след ден, докато от теб не остане нищо, освен лудост.

Удари я, толкова силно, че я запрати към стената и й се зави свят от болка.

— Тази нощ твоите приятелки ще умрат. — Усмихна й се, сякаш обсъждаха някакъв дребен въпрос от взаимен интерес. — Ти вече ги изпрати в забвение. Ще те оставя да живееш дълго с тази мисъл. — Хвана я за ръката, отвори вратата и я изблъска от стаята.

— Сигурно има камери за наблюдение — разсъждаваше на глас Сет, докато се подготвяха да изкатерят стената от задната част на имението на Де Вейн. — Сигурно има пазачи, които обикалят.

— Значи ще внимаваме. — Джек опита острието на ножа и го пъхна в ботуша си, после провери пистолета, който бе затъкнал в колана си. — И няма да вдигаме шум.

— Движим се заедно, докато стигнем до къщата — преповтори Кейд плана. — Аз намирам алармата и я изключвам.

— Ако това не стане, задействаме всичко друго. Може да извадим късмет в объркването. Аз ще докарам полицията. Ако нещата не тръгнат на добре, може да се наложи да се оправяме с нещо много повече от арест за кражба с взлом.

Джек изрази мнението си кратко, ала съдържателно. — Да вървим да я измъкнем. — Той бързо се усмихна на Сет и стана. — Леле, надявам се да няма кучета. Мразя да има кучета.

Приземиха се върху меката трева от другата страна. Бе възможно присъствието им от този момент да бе засечено. Това бе риск, който бяха готови да поемат. Плъзнаха се като сенки през звездната нощ, през тъмата между дърветата.

Преди бе дошъл да търси Звездите и жената сам и може би тази самонадеяност бе причината за поражението му. Слисан от тази мисъл, от внезапно проблесналото видение, Сет се отърси от това чувство.

Виждаше къщата между дърветата, виждаше светлините в прозорците. В коя стая бе тя? Много ли бе изплашена? Дали бе ранена? Дали той я бе докоснал?

Сет се озъби злобно и си заповяда да не мисли за това. Трябваше да се съсредоточи само върху мисълта как да влезе вътре и да я намери. За пръв път от години усещаше тежестта на оръжието си. Знаеше, че има намерение да го използва.

Изобщо не мислеше за правилата, за кариерата си, за живота, който съзнателно бе изградил, стъпка по стъпка.

Видя минаващия пазач, само на метър от края на горичката. Когато Джек го потупа по рамото и му даде сигнал, Сет срещна погледа му и кимна.

Секунда по-късно Джек се хвърли изотзад върху гърба на мъжа, с бързо завъртане блъсна главата му в ствола на един дъб и после издърпа отпуснатото тяло в храстите.

— Един по-малко — прошепна и прибра току-що придобитото си оръжие.

— Сигурно редовно проверяват — измърмори Кейд. — Не знаем колко скоро ще установят, че няма връзка с него.

— Да вървим. — Сет посочи на Джек да върви на север, Кейд на юг. Те приведени се втурнаха към блестящите светлини.

Пазачът, който изпрати Грейс до стаята й, не говореше. Поне сто и двадесет килограма мускули, пресметна тя. Но забеляза как очите му опипват тялото й, взират се в разкъсаната коприна, която откриваше кожата й.

Грейс знаеше как да използва външния си вид като оръжие. Вдигна лице към него и го погледна безпомощно.

— Толкова съм уплашена. Толкова сама. — Рискува и го докосна по рамото. — Няма да ме нараниш, нали? Моля те, не ме наранявай. Ще направя всичко, което поискаш. — Той не каза нищо, ала когато тя бавно и предизвикателно облиза устни с върха на езика си, погледът му бе прикован към лицето й. — Всичко — повтори Грейс. Гласът й бе дрезгав, интимен. — Ти си толкова силен, толкова… Стабилен. — Пазачът дали изобщо говореше английски? Какво значение имаше, посланието бе достатъчно ясно. Пред вратата на своя затвор тя се обърна, хвърли му един зноен поглед и въздъхна дълбоко. — Не ме оставяй сама. Толкова ме е страх да съм сама. Имам нужда от някой… — Осмели се, вдигна ръка и потърка с пръст устните му. — Той няма нужда да знае — прошепна. — Никой няма нужда да знае. Това е наша тайна.