Нора Робъртс - Тайна звезда

— Всичко е наред, сладурче.

— Не. — Грейс поклати глава. — Той ще ги убие. Има експлозиви, такива работи, и в къщата, и в кръчмата. Трябва да го спрете. Тайната врата… Ще ви я покажа. — Отскубна се от Джек и се запрепъва като пияна към библиотеката. — Тук. — Завъртя една розетка в дърворезбата на облегалката на един фотьойл. — Гледах го. — Плотът на библиотеката плавно се отмести.

— Джек, изведи я. Обади се в полицията. Аз ще се оправя с него.

Тя се носеше някъде под повърхността на гъста, топла вода.

— Ще трябва да го убие — промълви немощно, когато Сет изчезна в отвора. — Този път не може да се провали.

— Той знае какво трябва да направи.

— Да, Сет винаги знае. — Стаята се завъртя бясно. — Извинявай, Джек — успя да прошепне, преди и тя да се завърти с нея.

Не бе заключил вратата, забеляза Сет. Самонадеяно копеле. Толкова бе сигурен, че никой няма да се осмели да пристъпи прага на обетованата му земя.

С вдигнато оръжие той отвори тежката врата и премигна от яркия блясък на златото. Влезе вътре и насочи погледа си към мъжа, който седеше на подобния на трон стол в средата на стаята.

— Всичко свърши, Де Вейн.

Де Вейн не бе изненадан. Очакваше го.

— Много рискуваш. — Усмивката му бе студена като на змия, очите му луди като на душевноболен. — Идвал си и преди. Помниш, нали? Сънувал си го, нали? Преди беше дошъл да откраднеш от мен Звездите и жената. Тогава носеше меч, тежък и без украса.

Нещо смътно и бързо прелетя през ума на Сет. Каменен замък, буреносно небе, стая, пълна с огромни богатства. Любима жена. На един олтар триъгълник, изтръгнат от ръцете на бога, украсен с диаманти, сини като звезди.

— Аз те убих. — Де Вейн се засмя тихо. — Оставих тялото ти на гарваните.

— Онова беше тогава. — Сет пристъпи напред. — А това е сега.

Де Вейн се усмихна по-широко.

— Аз не съм от този свят. — Вдигна ръката си и пистолета, който държеше в нея.

Прогърмяха два изстрела, толкова скоро един след друг, че прозвучаха като един. Стаята се разтърси, отекна, успокои се и отново засия. Сет бавно пристъпи напред и погледна към мъжа, който лежеше по очи върху планина от злато.

— Сега наистина не си — прошепна той. — Сега не си от този свят.

Грейс чу изстрелите. За един неизразим миг всичко в нея спря. Сърце, съзнание, дъх, кръв. После се раздвижи отново, една приливна вълна от чувства, която я накара да скочи от пейката, където я бе настанил Джек.

И знаеше, защото го чувстваше, защото сърцето й още можеше да бие, че не Сет се бе срещнал с куршума. Ако той бе умрял, тя щеше да разбере. Някаква част от сърцето й щеше да се отчупи от цялото и да се разбие.

И въпреки това Грейс чакаше, приковала очи към къщата, защото трябваше да види.

Звездите отгоре се движеха, луната проблясваше между дърветата. Някъде надалеч се разнесе викът на нощна птица, изпълнен с надежда и радост.

И после Сет излезе от къщата. Цял. Тя преглътна сълзите, които я задушаваха и пареха в очите й. Трябваше да го види ясно — мъжа, когото бе приела, че обича и не може да има.

Той се приближи към нея. Очите му бяха тъмни и студени, походката му сигурна.

Вече се бе овладял, помисли Грейс. Вече бе скрил всичко, от което трябваше да се освободи, в едно ъгълче на съзнанието си, откъдето то не можеше да пречи на бъдещите му действия.

Тя обви здраво ръце около себе си. Никога нямаше да разбере, че този жест, това обръщане към самата нея, а не към него, го спря да не посегне към нея.

И Сет стоеше, стоеше на една ръка разстояние и гледаше към жената, която бе приел, че обича, и бе отхвърлил. Грейс беше бледа и сега я виждаше как потреперва. Но не би казал, че бе крехка и безпомощна. Дори в момента, когато между тях проблясваше смъртта, тя не беше крехка. Гласът й бе силен и уверен.

— Свърши ли всичко?

— Да, свърши.

— Той щеше да ги убие.

— Това също свърши. — Желанието му да я докосне, да я прегърне бе неудържимо. Чувстваше, че коленете отказват да го държат. Ала Грейс се отвърна и се загледа в тъмнината.

— Трябва да ги видя. Бейли и Емджей.

— Знам.

— Трябва да дам показания.

Господи. Самообладанието го напусна достатъчно за дълго, за да му позволи да притисне пръсти към горящите си очи.

— Това може да почака.

— Защо? Искам всичко да свърши. Искам да го оставя зад гърба си. — Тя отново се овладя и бавно се обърна. И когато го погледна, ръцете му бяха отпуснати и очите му бистри. — Искам да оставя всичко това зад гърба си.

Бе съвсем ясно какво има предвид, помисли Сет. И част от всичко това бе той.