Нора Робъртс - Тайна звезда

Той щеше часове наред да чувства паренето от това докосване.

— Сега можете да изключите захранването — отбеляза Сет сухо, когато отвори вратата на кабинета си. — Няма да имате нужда от него.

— Човек никога не знае, нали? — Грейс влезе, като мина толкова близо до него, че телата им се докоснаха. Стори й се, че го усеща как се стяга, съвсем малко, но погледът му остана спокоен, студен и видимо незаинтересован. Тя начумерено огледа кабинета.

Учрежденското бежово на стените депресиращо се сливаше с остарялото сивкаво-бежово на линолеума на пода. Затрупано с книжа бюро, сиви кантонерки, компютър, телефон и един малък прозорец, който с нищо не допринасяше за блясъка на строгата стая.

— Значи тук работят всемогъщите — измърмори тя. Бе разочарована, че не откри нищо лично, никакви снимки, никакви спортни трофеи. Нищо, за което можеше да се хване, никакъв знак за мъжа зад полицейската значка.

Както и в детективската стая, опря бедро на ръба на бюрото му. Би било клише да се каже, че приличаше на лъч слънчева светлина, реши Сет. Слънчевите лъчи бяха опитомени — топли, приветливи. Грейс бе огнена стрела на светкавица. Гореща и смъртоносна.

Дори слепец би забелязал кадифените бедра под тясната къса жълта пола. Той просто заобиколи бюрото, седна и я погледна в лицето.

— На стола ще ви бъде по-удобно.

— Добре съм си и тук. — Тя лениво взе един молив и го завъртя в пръстите си. — Предполагам, че не разпитвате тук заподозрените.

— Не, за тази цел имаме тъмница долу в мазето.

При други обстоятелства би оценила сухия му хумор.

— Аз заподозряна ли съм?

— Ще ви съобщя. — Той наклони глава. — Бързо се възстановявате, госпожице Фонтейн.

— Да, така е. Имахте въпроси, лейтенант.

— Имам. Седнете. На стола.

Устните й се нацупиха, сладка гримаса, която сякаш казваше „Ела и ме целуни“. Сет почувства бързото и безпомощно желание и я прокле заради него. Грейс се смъкна от бюрото, разположи се на стола и, без да бърза, кръстоса убийствените си бедра.

— Така по-добре ли е?

— Къде бяхте в събота между полунощ и три сутринта?

Значи тогава се е случило, помисли тя и се опита да не обръща внимание на болката в стомаха си.

— Няма ли да ми прочетете какви права имам?

— Вие не сте обвиняема и нямате нужда от адвокат. Това е един прост въпрос.

— Бях в провинцията. Имам къща в Западен Мериленд. Бях сама и нямам алиби. Сега трябва ли ми адвокат?

— Искате ли да усложните нещата, госпожице Фонтейн?

— Няма как да ги опростя, нали? — Ала махна с ръка и тънката диамантена гривна на китката й блесна като огън. — Добре, лейтенант, колкото е възможно по-просто. Не ми трябва адвокат, поне за момента. Ще ви разкажа накратко. Заминах за провинцията в сряда. Не съм очаквала братовчедка си, всъщност не очаквах никого. През почивните дни наистина се свързах с някои хора. Купих малко продукти в близкия град, спрях на пазара. Това трябва да е било в петък следобед. В събота взех няколко писма. Градчето е малко, пощаджийката ще си спомни. Това обаче беше преди обед, което би ми дало достатъчно време да се върна. И, разбира се, в петък дойде куриер, който донесе колетчето от Бейли.

— И не ви ли се стори това странно? Вашата приятелка ви изпраща син диамант, а вие просто свивате рамене и отивате на пазар.

— Обадих й се. Нея я нямаше. — Грейс вдигна вежди. — Но вие вероятно знаете това. Наистина ми се стори странно, обаче си имах други грижи.

— Като например?

Устните й трепнаха, ала усмивката не се отрази в очите й.

— Не съм длъжна да ви разказвам мислите си. Наистина се позачудих. Помислих, че може да е копие, но не ми се вярваше. Едно копие не би могло да е такова. Указанията на Бейли в колетчето бяха да го пазя, докато тя се свърже с мен. Така и направих.

— Без въпроси?

— Аз рядко задавам въпроси на хората, на които вярвам.

Той потупа с молива по ръба на бюрото.

— Била сте сама в провинцията до понеделник, когато сте се върнали в града?

— Не. В неделя отидох до Източното крайбрежие. Беше ми се приискало. — Отново се усмихна. — Често ми се случва. Отседнах в един малък хотел.

— Не харесвахте братовчедка си, нали?

— Да, не я харесвах. — Сигурно тази бърза смяна на темата бе тактика при разпита, помисли Грейс. — Трудно беше човек да я харесва, а аз рядко полагам усилия с трудни хора. Израснахме заедно, след като родителите ми загинаха, ала не бяхме близки. Аз се натрапих в нейния живот, в нейното пространство. Тя ми връщаше, като се държеше гадно. Аз в отговор често също бях гадна. Когато пораснахме, Мелиса имаше… По-малък успех с мъжете от мен. Очевидно мислеше, че като засилва приликата между нас, ще има по-голям успех.