Нора Робъртс - Тайна звезда

— Ще ви следвам.

— Полицейска защита?

— Ако е необходимо.

— Трогната съм. Защо да не те закарам, хубавецо?

— Ще ви следвам — повтори той.

— Както искате — съгласи се тя и го погали по бузата. Очите му леко се разшириха и железните му пръсти се затвориха около китката й. — Не обичате ли да ви глезят? — измърка Грейс, изненадана, че сърцето й прескочи и се втурна в бяг. — Повечето домашни любимци обичат.

Лицето му бе много близо до нейното, телата им едва се докосваха, а между тях бе увиснала жегата в стаята и нещо още по-знойно. Нещо старо и почти познато.

Сет бавно смъкна ръката й, без да пуска китката.

— Внимавайте какво правите.

Възбуда, осъзна тя с изненада. Това, което свистеше в кръвта й, бе чиста, първична възбуда.

— Хабите си времето за съвети — отвърна Грейс с кадифен глас. — Обичам да правя нови неща. А очевидно във вас има нещо интересно, което просто моли да бъде предизвикано. — Демонстративно плъзна поглед надолу към устните му. — Направо се моли.

Сет си представи как притиска гърба й срещу вратата, как се втурва в тази топлина, как я усеща да се разтопява. И тъй като бе сигурен, че тя знае колко ясно си го представя един мъж, той отстъпи назад, пусна я и отвори вратата.

— Не забравяйте да върнете пропуска си на регистрацията.

Биваше си го, помисли Грейс, докато караше. Привлекателен, преуспял, неженен — бе измъкнала тези данни от нищо неподозиращия детектив Картър — и самостоятелен мъж.

Предизвикателство!

А едно предизвикателство, реши тя, докато караше през притихналия подреден квартал към дома си, бе точно това, което й трябваше, за да преживее емоционалния си катаклизъм.

След няколко часа трябваше да се срещне с леля си, а малко след това и с останалите си роднини. Щеше да има въпроси, разпитване и — бе сигурна — обвинения. Трябваше да ги приеме всичките. Така стояха нещата в семейството и това се очакваше от тях.

Питай Грейс, вземи от Грейс, посочи с пръст към Грейс. Колко ли от това заслужаваше, чудеше се тя, и колко бе просто наследила заедно с парите, които й бяха оставили родителите й?

Едва ли имаше значение, след като и двете бяха нейни, независимо дали й харесваше или не.

Зави по своята алея и обходи с поглед мястото. Тази къща я бе искала. Красивото и неповторимо съчетание на дърво и стъкло, фронтоните, корнизите, терасите и безмилостно опитомената земя. Бе искала простора, елегантността, удобството на близостта до града. Близостта до Бейли и Емджей.

Ала от малката къща в планината бе имала нужда. И тя бе нейна и само нейна. Роднините й дори не подозираха за нейното съществуване. Никой не можеше да я намери там, освен ако Грейс не искаше да бъде намерена.

Но тук, помисли тя, докато вдигаше ръчната спирачка, бе красивият скъп дом на една Грейс Фонтейн. Наследница на голямо състояние, момиче от висшето общество. Бивша манекенка за булевардно списание, възпитаничка на „Радклиф“, домакиня на изискани вашингтонски приеми.

Можеше ли да продължи да живее тук, където смъртта населяваше стаите? Времето щеше да покаже.

Засега щеше да се съсредоточи върху разнищването на загадката на Сет Бюкенън и намирането на път под неговата на пръв поглед непробиваема броня.

Просто заради развлечението.

Чу го да спира зад нея и със съзнателно предизвикателно движение си сложи тъмните очила и го погледна над тях.

О, да, помисли си. Бе много, много хубав. Начинът, по който владееше стройното си мускулесто тяло. Много пестеливо, без никакви излишни движения. Не би ги хабил и в леглото. И се зачуди колко ли време щеше да мине, преди да го подмами там. Имаше чувството — а тя рядко се съмняваше в усещанията си, когато ставаше дума за мъже — че под спокойната му и донякъде неприветлива външност ври вулкан.

Щеше да й достави удоволствие да го разръчка, докато избухне.

Когато се приближи към нея, Грейс му подаде ключовете.

— О, но вие си имате свой комплект, нали? — Намести очилата си. — Е, използвайте моя… Този път.

— Кой друг има ключове?

Тя плъзна език по горната си устна и изпита мрачното удоволствие да види как погледът му подскочи надолу. Само за миг, ала и това бе напредък.

— Бейли и Емджей. Аз не давам ключовете си на мъже. Предпочитам сама да им отварям вратата. Или да им я затварям.

— Добре. — Той пусна ключовете обратно в ръката й и сякаш се изненада, когато Грейс вдигна вежди. — Отворете вратата.

Крачка напред, две назад, помисли тя, после пристъпи напред и отключи.