Нора Робъртс: Тайна звезда

— Съжалявам за вашата загуба.

— Да, сигурна съм, че съжалявате. — Сковано се обърна и замъгленият й поглед мина през него. — Извинете ме.

Стигна почти до вратата, преди да се олюлее. Сет изруга под носа си, хвана я, измъкна я в коридора и я сложи да седне на един стол. С една ръка натисна главата й между коленете.

— Няма да припадна. — Тя стисна силно очи, като се бореше отчаяно със замаяността и гаденето.

— Едва не ви повярвах.

— Прекалено съм изискана за нещо толкова сантиментално като припадък. — Но гласът й секна, раменете й се отпуснаха и за момент Грейс задържа главата си наведена. — О, Господи, тя е мъртва. И всичко защото ме мразеше.

— Какво?

— Няма значение. Мелиса е мъртва. — Грейс се овладя, надигна се и опря глава на студената бяла стена. Бузите й бяха също толкова безцветни. — Трябва да се обадя на леля си. Нейната майка. Трябва да й кажа какво се е случило.

Той се вгледа в жената, в лицето, което бе не по-малко зашеметяващо красиво от това, че беше бяло като тебешир.

— Дайте ми името й. Аз ще имам грижата.

— Хелън Уилсън Фонтейн. Аз ще го сторя.

Преди ръката й да се размърда, не бе осъзнал, че бе сложил своята върху нея. Отдръпна се и се изправи.

— Не успях да се свържа нито с Хелън Фонтейн, нито със съпруга й. Тя е в Европа.

— Знам къде е. — Грейс отметна назад косите си, ала не се опита да стане. Не още. — Мога да я намеря. — От мисълта, че трябва да се обади, да каже каквото трябва да се каже, гърлото й се сви. — Може ли малко вода, лейтенант?

Стъпките му отекнаха по покрития с плочки под. После се възцари тишина — пълна, грозна тишина, която нашепваше каква работа се върши на такива места. Тук имаше миризми, които подло се промъкваха изпод силния дъх на дезинфекциращи разтвори и индустриални почистващи препарати.

Изпита жалка благодарност, когато чу стъпките му да се връщат.

Взе с две ръце хартиената чаша и отпи бавно, като се съсредоточи върху простото действие на преглъщането.

— Защо ви мразеше?

— Моля?

— Братовчедка ви. Казахте, че ви е мразела. Защо?

— Семейна черта — обясни тя кратко и му подаде празната чаша. — Бих искала сега да вървим.

Сет за втори път се вгледа в нея. Цветът й още не се бе върнал, зениците й бяха разширени, електриковосините й очи бяха като стъклени. Съмняваше се, че ще издържи още един час.

— Ще ви върна у Парис — реши той. — Можете да си вземете вещите сутринта и да дойдете в моя кабинет да дадете показания.

— Казах, че ще го направя тази вечер.

— А аз казах, че ще го направите сутринта. Сега не ми вършите работа.

Грейс се опита да се засмее.

— Боже, лейтенант, вие май сте първият мъж, който ми го казва. Съкрушена съм.

— Не си хабете усилията. — Сет я хвана за рамото и я поведе към вратата. — Нямате сили.

Бе съвсем прав. Тя се освободи от ръката му и излезе в гъстия нощен въздух.

— Не ви харесвам.

— Няма нужда да ме харесвате. — Той отвори вратата на колата и я изчака. — Както и аз няма нужда да ви харесвам.

Грейс пристъпи към вратата и срещна очите му.

— Но разликата е, че ако имах силите или желанието, можех да ви накарам да седите на задни лапи и да се молите.

Влезе и прибра дългите си кадифени крака. Как ли пък не, каза си Сет и затръшна вратата. Ала не бе съвсем сигурен, че го вярва.

Чувстваше се слабачка, ала не си отиде у дома. Имаше нужда от приятели, не от тази празна къща с очертаната на пода сянка.

Джек бе дошъл, бе взел куфарите от колата й и ги бе внесъл. Поне за един ден щеше да се задоволи с това.

Тъй като отиваше да се срещне със Сет, Грейс се бе подготвила старателно. Бе си облякла летния костюм, който току-що бе купила край морето. Яркожълтата къса пола и сакото до кръста не бяха съвсем делови, но тя нямаше намерение да изглежда делова. Бе отделила време да подреди буйната си коса в сложна френска плитка и се бе гримирала така старателно, сякаш се подготвяше за решителна битка.

Да се срещне отново със Сет бе като битка. Още й беше зле от разговора с леля й и от гаденето след това. Бе спала лошо, ала все пак бе спала, свита в една от стаите за гости на Кейд, спокойна, че тези, които значеха най-много за нея, бяха наблизо.

По-късно щеше да се оправи с роднините, помисли Грейс и паркира пред участъка. Щеше да е трудно, ала щеше да се справи. Засега трябваше да се справи със себе си. И със Сет Бюкенън.

Ако някой я бе наблюдавал как излиза от колата и пресича паркинга, щеше да види преображение. Бавно и постепенно изморените й очи станаха знойни. Скованите й движения се отпуснаха и тя лениво започна да поклаща бедра с походка, предназначена да събере очите на мъжа. Устните й се извиха леко в ъглите в тайнствена, многозначителна женска усмивка.