Нора Робъртс: Ключът на познанието

„Изглежда невероятно“, каза си той, когато се преместиха в приемната, за да пийнат кафе и бренди. Винаги я бе харесвал, дори когато все още бе дете, твърде високо за годините си, с бузи, издути като на бебе.

Сега те бяха изчезнали, както и всеки грам излишна тлъстина по тялото й. Имаше прелестни форми.

Бе направила нещо с гъстите си кестеняви коси. Сред тях се забелязваха светли кичури, които им придаваха загадъчност и подчертаваха тъмния цвят на очите й. Колко ли пъти бе имал чувството, че потъва в тези шоколадовокафяви очи?

Нима нямаше право да си поеме глътка въздух?

Във всеки случай онова, което й бе казал преди малко, бе истина. Дейна трябваше да свикне с факта, че се е върнал. Както и че е част от историята, в което самата тя се е забъркала.

Неизбежно бе да се срещат. Джордън с удоволствие щеше да се погрижи срещите да бъдат колкото е възможно по-чести.

Роуина се изправи. В това движение и в осанката й имаше нещо, което му се стори познато. Но когато тя пристъпи напред и се усмихна, мигът отмина.

— Ако сте готови, можем да започваме. Мисля, че е най-добре да се прехвърлим в другата приемна.

— Аз съм готова. — Дейна стана и погледна Зоуи. — А ти?

— Да. — Въпреки че леко пребледня, приятелката й я хвана за ръка. — Първия път се молех да не бъда първа. Сега просто не зная.

— Аз също.

Придвижиха се по дългия коридор до другата приемна. Джордън знаеше, че не бива да става неспокоен, но портретът го накара да изтръпне също като в мига, когато го бе видял за първи път.

Бе поразен от ярките, искрящи цветове, радостното настроение, красотата и техниката. И най-вече от едната от трите жени, изобразена с лицето и фигурата на Дейна, сякаш от платното гледаше самата тя.

„Дъщерите в стъклен плен“.

Имаха имена, които той вече знаеше — Ниниан, Венора и Кайна. Но докато ги гледаше, Джордън мислено ги наричаше Дейна, Малъри и Зоуи.

Светът около тях бе изпълнен със светлина и цветя.

Малъри, облечена в синьо, със златисти къдрици, достигащи до кръста й, държеше в скута си малка арфа. Изправила стройно тяло, Зоуи стоеше в ярката си зелена рокля, с кученце в ръце и меч на хълбока. Дейна, чиито очи сияеха от смях, бе в огненочервено. Бе седнала, стиснала пергамент и паче перо.

Бяха изобразени в единение, в момент от живота им в един съвършен светъл свят отвъд Завесата на сънищата. Но дори в този миг краят на блаженството се спотайваше наблизо.

В гората, сред тъмните сенки на дърветата, личеше силует на мъж, а по сребърните плочки пълзеше сянка на змия.

Далеч на заден план, под короната на красиво дърво, стояха двама влюбени в страстна прегръдка, твърде обсебени един от друг, за да усетят опасността, която дебне поверениците им.

Остроумно загатнати на картината бяха трите ключа. Единият от тях отдалеч приличаше на птица, която се рее из лазурносиньото небе, друг блестеше под повърхността на водата във фонтана зад трите дъщери, а третият едва се забелязваше сред клоните на дървото.

Джордън бе разбрал, че Роуина я е нарисувала по памет, а паметта й бе безгранична.

От това, което бе открила и преживяла Малъри, той знаеше, че само няколко мига след запечатания на картината душите на трите девойки са били откраднати и заключени в стъклено ковчеже.

Пит извади резбована кутийка и повдигна капака.

— Вътре има два диска, единият с гравиран ключ. Която от вас избере него, ще има задачата да открие втория ключ.

— Както миналия път, нали? — Зоуи здраво стисна ръката на Дейна. — Ще погледнем едновременно.

— Добре. — Приятелката й бавно си пое дъх, когато Малъри се приближи и докосна рамото й, а после рамото на Зоуи. — Искаш ли да бъдеш първа?

— Да, за бога.

Със затворени очи, Зоуи посегна към кутията и избра диск.

Дейна прикова поглед в портрета, докато вземаше другия.

И двете показаха дисковете си.

— Е. — Зоуи погледна първо своя и след това диска на Дейна. — Аз оставам на опашката.

Дейна прокара палец по емблемата. Ключът бе малък, с гладка пръчица и спирала, гравирана върху кръглата част. Изглеждаше простоват, но вече бе видяла истинския в ръката на Малъри и знаеше, че съвсем не е такъв.

— Е, аз съм късметлийката.

Олюля се, но бързо възвърна самообладанието си. „Четири седмици“, помисли си тя. Имаше четири седмици от новолуние до новолуние, за да стори нещо, ако не невъзможно, то поне фантастично.

— Нали ще получа насоки?

— Разбира се.

Роуина извади пергамент и прочете: