Нора Робъртс - Ключът на познанието

— Напротив. Колата ми. Имах проблем с колата. Трябваше да я поправят, но… Благодарна съм, че Брадли намина.

Тонът й не издаваше благодарност, а раздразнение и бунтарски дух, характерен за хълмовете на Западна Вирджиния.

Роуина кимна в израз на съчувствие, когато я поведе към едно кресло и й наля шампанско.

— Можех да се справя с повредата — промърмори новодошлата.

— Сигурно. — С очевидна благодарност, Брадли прие чаша питие. — Но цялата ти рокля щеше да бъде оплескана в смазка и щеше да се наложи да се преоблечеш. Тогава щеше да закъснееш още повече. Няма нищо лошо в това да приемеш предложението да пътуваш е човек, който отива на същото място.

— Казах, че съм благодарна — троснато му напомни Зоуи. — Съжалявам — обърна се тя към всички. — Днес е един от най-натоварените ми дни. Освен това съм нервна. Надявам се да не съм ви забавила.

— Нищо подобно. — В мига, в който Роуина докосна рамото й, под свода застана прислужница и съобщи, че вечерята е сервирана. — Виждаш ли? Идвате тъкмо навреме.

Не всеки ден човек можеше да хапне агнешка плешка в замък на върха на възвишение в Пенсилвания. Фактът, че таванът на трапезарията бе на четири метра височина и на него светеха три огромни полилея с безброй ситни фигурки от бял и червен кристал, а камината от червеникав гранит бе достатъчно голяма, за да побере цялото население на Род Айлънд, определено правеше изживяването още по-необикновено. Официалната обстановка внушаваше страхопочитание, но същевременно създаваше усещане за уют.

„Неподходящо място да хапнеш надве-натри пица с пеперони — помисли си Дейна, — но безспорно идеално за изискана вечеря с интересни хора“.

Водеха се непринудени разговори за пътувания, книги и бизнес. Тя бе убедена, че домакините са забележителни личности. Странно бе библиотекарка от малко градче в долината да седи на една трапеза с двама келтски богове, но Роуина и Пит се стараеха всичко да изглежда нормално.

Все още никой не споменаваше за следващата част от приключението.

Бе настанена до Джордън, но проявяваше пълно пренебрежение към него, разговаряйки с другия си съсед — Брад.

— С какво ядоса Зоуи?

Мъжът хвърли поглед към далечния край на масата.

— Явно ми е сърдита, че дишам.

— Стига. — Побутна го леко по лакътя. — Тя не е такъв човек. Какво направи? Да я свалиш ли се опита?

— Не съм я свалял. — С течение на годините бе свикнал да запазва спокоен тон, но все пак не можа да прикрие раздразнението си. — Може би се е ядосала, че отказах да бръкна в двигателя на колата й и не й позволих да го направи сама, защото и двамата бяхме облечени официално и вече закъснявахме.

Дейна повдигна вежди.

— Е, явно си си го изпросил.

— Не ми харесва да ме наричат „вироглав командаджия“ само защото изтъквам очевидното.

Усмихна му се и го щипна по бузата.

— Но, скъпи, ти наистина си вироглав командаджия и затова те обичам.

— Да, да, да. — Устните му трепнаха. — Тогава защо все още не сме правили необуздан секс?

— Не зная. Ще си помисля по въпроса. — Тя набоде нова хапка от агнешкото. — Предполагам, че си присъствал на много официални вечери на шикозни места като това.

— Няма друго такова място.

Лесно й бе да забрави, че приятелчето й Брад е Брадли Чарлз Вейн IV, наследникът на компанията, открила една от най-преуспяващите вериги магазини за обзавеждане и предмети за бита „Хоуммейкърс“.

Но той явно се чувстваше в свои води сред тази изтънчена атмосфера, което й напомни, че не е обикновен неин съграждани.

— Нали баща ти купи замък в Шотландия преди няколко години?

— Имение в Корнуол. Да, невероятно е. Тя не хапва много — промърмори той и леко кимна към Зоуи.

— Просто е нервна. Аз също — добави Дейна и си отряза още едно парче агнешко. — Но нищо не може да убие апетита ми. — Чу Джордън да се смее. Плътният му мелодичен глас накара кожата й да настръхне. Решително поднесе хапката към устните си. — Абсолютно нищо.

През повечето време тя не му обръщаше внимание, а през останалото подхвърляше язвителни забележки. Винаги се държеше така с него. Би трябвало Джордън вече да е свикнал.

Фактът, че това дълбоко го наранява, бе негов проблем. Беше си поставил за цел да намери начин отново да станат приятели.

Преди време помежду им бе съществувало нещо повече от приятелство. Вината, че бе приключило, бе изцяло негова и щеше да си понесе последиците. Но колко дълго трябваше човек да плаща, че е сложил край на една връзка? Нима нямаше ограничение?