Нора Робъртс: Ключът на познанието

Често се бе питала какво ли е да живееш там, да се разхождаш из всички стаи, да пристъпваш по парапета или да надничаш от някоя кула. Живот в уединение на това неповторимо място сред величествените възвишения и гори.

Отново се раздвижи и подаде глава между брат си и Малъри.

„Чудесна двойка“, помисли си Флин бе непоправимо небрежен по натура, а Малъри държеше на реда. Неговите очи бяха бледозелени, а нейните ярки и сини. Мал винаги носеше безупречен стилен тоалет, а за него бе постижение да обуе два еднакви чорапа.

„Да — реши Дейна. — Наистина са родени един за друг“.

Вече гледаше на Малъри като на сестра, свързана с нея чрез обстоятелствата и съдбата. Флин й бе станал брат по същия начин, когато баща й и майка му се бяха оженили и двете семейства се бяха слели.

Откакто баща й се бе разболял, тя се уповаваше на Флин. Неведнъж бяха разчитали един на друг. Например когато лекарите бяха препоръчали на баща й да се премести при по-топъл климат, а майката на Флин му бе поверила ръководството на „Вали Диспеч“ и той бе станал главен редактор на малкия провинциален вестник, вместо да изживее мечтата си да блесне е репортерския си талант в Ню Йорк.

Когато нейният любим я бе напуснал.

Когато жената, за която брат й бе възнамерявал да се ожени, го бе изоставила.

Да, всеки от двамата имаше подкрепата на другия. А сега всеки по своему бе открил Малъри. Нещата се бяха развили по възможно най-добрия начин.

— Е — Дейна сложи ръце на раменете им. — Отново се започва.

Малъри се обърна и леко й се усмихна.

— Напрегната ли си?

— Не твърде много.

— Тази вечер ще бъде избрана едната от вас със Зоуи. Искаш ли жребият да се падне на теб?

Въпреки че стомахът й се сви, Дейна нехайно повдигна рамене.

— Искам веднага да пристъпим към действие, цялата тази официалност е излишна. Вече знаем какво предстои.

— Хей, ще има безплатна вечеря — напомни й Флин.

— Добре. Ако Зоуи е пристигнала, ще опитаме това, което са донесли домакините ни от страната на изобилието, а после ще започне шоуто.

Скочи от колата миг след като Флин спря и застана с ръце на кръста срещу къщата, загледана в нея, докато старец с разрошени бели коси се приближаваше да вземе ключовете.

— Може би ти не си напрегната. — Малъри отиде до нея и я хвана под ръка. — Но аз се вълнувам.

— Защо? Твоят ред вече мина.

— Отново всичко зависи от трите ни.

Вдигна поглед към бялото знаме с емблема на ключ, което се вееше над кулата.

— Мисли положително. — Дейна дълбоко си пое дъх. — Готова ли си?

— Ако и ти си готова.

Малъри подаде ръка на Флин.

Тръгнаха към огромната входна врата, която се отвори и на прага застана Роуина, обляна от светлина. Буйните й червени коси се спускаха над корсажа на сапфирено-синята й кадифена рокля. Посрещна ги с усмивка и неповторимите й зелени очи засияха.

На ушите, китките и пръстите й проблясваха скъпоценни камъни, а на шията й на дълга верижка висеше кристал с големината на бебешко юмруче.

— Добре дошли. — Гласът й бе плътен и мелодичен и носеше полъха на горите и пещерите, обитавани от приказни феи. — Толкова се радвам да ви видя. — Подаде ръце на Малъри, наведе се напред и я целуна по двете бузи. — Изглеждаш чудесно.

— Ти също, както винаги.

Роуина се засмя и протегна ръка към Дейна.

— И ти. Ммм, страхотно яке. — Прокара пръсти по светлобежовата кожа на ръкава. Докато говореше, погледна над рамото й към колата. — Не сте довели Мо?

— Не ми се стори уместно да водя едно голямо, тромаво куче на официална вечеря — отвърна Флин.

— Мо винаги е добре дошъл тук. — Роуина се повдигна на пръсти и щипна Флин по бузата. — Обещай, че следващия път ще го доведеш. — Хвана го под ръка. — Заповядайте в приемната.

Прекосиха великолепния коридор с мозайка и продължиха под свод, през който се влизаше в просторна стая, озарена от пламъците в огромна камина и светлината на десетки бели свещи.

До камината стоеше Пит с чаша кехлибарена течност в ръка. „Като воините на входа е“, помисли си Дейна. Бе висок, тъмнокос и опасно красив, с мускулесто тяло, което елегантният му черен костюм не можеше да прикрие.

Лесно бе да си го представи с ризница и меч и с развята пелерина, препускащ в галоп на голям черен кон.

Галантно се поклони, когато ги видя да влизат.

Дейна понечи да заговори, но с крайчеца на окото си долови движение, смръщи вежди и очите й гневно засвяткаха.

— Какво прави той тук?

— „Той“ — суховато отвърна Джордън — също е поканен.