Нора Робъртс: Ключът на смелостта

— Всичко е наред. А ти как си?

— Не зная. — Погледна приятелката си, на която вече имаше пълно доверие. Долови в тъмнокафявите й очи разбиране, каквото би могла да срещне само у още един човек. — Малко съм нервна. Нека все още не мислим за това. Изглеждаш чудесно.

Последното бе самата истина. Гъстите кестеняви коси на Дейна бяха подвити на съвършена лъскава камбанка под волевата й брадичка. Самата Зоуи бе избрала тази прическа за нея и за пореден път се убеждаваше колко й отива.

Доволна бе, че Дейна е предпочела керемиденочервеното си сако пред по-официалното черно.

— Още повече се радвам, че изглеждаш щастлива — добави тя и повдигна лявата й ръка, за да разгледа още веднъж изящния рубин на пръстена й. — Джордън има страхотен вкус за бижута, както и за жени.

— Не мога да отрека. — Дейна хвърли поглед назад към дивана, където Джордън разговаряше с Пит. Приличаха на двамата воини, които стояха от двете страни на портала. — Имам до себе си красив и силен мъжага.

„Чудесна двойка са“, помисли си Зоуи.

Дейна имаше атлетична фигура на амазонка, която подхождаше на мъжественото тяло на Джордън. Каквото и да станеше по-нататък, Зоуи се радваше, че бяха преоткрили любовта си.

— Предполагам, че би пийнала чаша шампанско.

Роуина се приближи и й подаде висока кристална чаша с пенлива течност.

— Благодаря.

— Синът ти е голям симпатяга.

Гордостта й надделя над безпокойството.

— Да, такъв е. Най-хубавото нещо в живота ми.

— Той е богатство за теб. — Роуина докосна ръката й и се усмихна. — Двамата с Брадли вече са станали добри приятели.

— Веднага си допаднаха — потвърди Зоуи.

Не знаеше какво да мисли, струваше й се толкова странно. Седяха един до друг в далечния край на стаята и разпалено разговаряха за нещо. Мъжът бе с елегантен тъмносив костюм, а момчето с кафяв, който вече му омаляваше.

Струваше й се необяснимо как Саймън може да общува непринудено с човек, от когото тя ужасно се смущава. Обикновено със сина й бяха тандем.

Брад хвърли поглед към нея и очите му, които имаха почти същия цвят като костюма му, срещнаха нейните.

О, да, той бе единственият от познатите им, който само с поглед можеше да я накара да затрепери.

Бе твърде красив, твърде богат, твърде… всичко. Не бе в категорията й. Не биваше да се подлъгва втори път.

Пред Брадли Чарлз Вейн Джеймс Маршъл би изглеждал като недодялан селянин. Богатството на Вейн, натрупано от търговия с дървен материал, бе вложено във веригата магазини за обзавеждане и строителни материали „Хоуммейкърс“, която процъфтяваше, и той бе влиятелен мъж с привилегии.

Тъмнозлатистите му коси, оловносивите очи и чаровната усмивка според нея го правеха опасен. Имаше силно, атлетично тяло, върху което марковите костюми стояха съвършено. Струваше й се, че дългите му крака могат да изминат разстоянието до вратата само с няколко крачки.

Освен това бе непредсказуем. Понякога се държеше арогантно и хладно, друг път властно, а бе способен и на изненадваща галантност.

Тя не можеше да има доверие на един непредсказуем мъж.

Но спокойно оставяше Саймън в неговата компания, което бе още една загадка. Никога не би сторил нищо лошо на детето й. Дълбоко в себе си бе сигурна в това. Не можеше да отрече, че се държи изключително мило с него.

Но когато Брад се изправи и тръгна към нея, всички мускули в тялото й се стегнаха.

— Как се чувстваш?

— Добре.

— Значи си казала на Саймън какво става.

— Има право да знае! Трябваше…

— Ако се каниш да се нахвърлиш върху мен, успокой се, защото съм съгласен с теб. Има не само право, а и достатъчно пъргав и буден ум, за да го разбере.

— О… — Зоуи сведе поглед към чашата си. — Извинявай. Малко съм напрегната.

— Ще се успокоиш ли поне малко, ако ти напомня, че не си сама?

Докато изричаше тези думи, в коридора настана суматоха. След миг в стаята нахълта Мо, огромното черно куче на Флин. Нададе весел лай и се втурна към сандвичите, подредени върху поднос на ниската масичка.

Флин и Малъри хукнаха да го удържат, а след тях и Роуина, която се заливаше от смях. Последваха викове, още лай и оглушителен трясък.

— Всъщност — добави Брад, докато наблюдаваше настъпилия хаос — при такава компания би било истински късмет да останеш сама поне за пет минути.

Оказа се, че Зоуи е тази, която трябва да се преструва, че яде. Не заради храната, а просто защото не можеше да се отпусне. Трудно бе да преглъща, когато стомахът й бе свит на топка.