Нора Робъртс: Ключът на смелостта

„Скоро напълно ще се стъмни — помисли си Зоуи — и ще изгрее съвсем тънък лунен сърп“.

Следващата нощ щеше да бъде първата от новолунието, началото на изпитанието й.

— И отвътре е великолепна. Като замък от филм. Не докосвай нищо.

— Мамо.

— Неспокойна съм. Простено ми е. — Бавно измина последните метри до входа. — Но наистина не бива да докосваш нищо вътре.

Когато спря, Зоуи се помоли да не е нито първа, нито последна и извади червилото си, за да заличи последиците от прехапването на устни по пътя. Машинално прокара пръсти по равните краища на косите си, които сега бяха по-къси, отколкото на сина й.

— Хубава си, да влизаме.

— Искам и двамата да изглеждаме страхотно. — Закачливо го щипна по брадичката. Докато отегчено въртеше очи срещу нея, извади гребен и среса косите му. — Ако вечерята не ти се услади, преструвай се, че ядеш, но не казвай, че не ти харесва, и не издавай неприлични звуци. Ще ти приготвя нещо, когато се приберем.

— Не може ли да се отбием в „Макдоналдс“?

— Ще видим. Добре. Красиви сме. — Зоуи прибра гребена в чантата си и понечи да отвори вратата на колата, но старецът, който посрещаше гостите и паркираше колите им, го стори вместо нея. Винаги я стряскаше. — О, благодаря.

— За мен е удоволствие, госпожице. Приятна вечер.

Саймън го изгледа любопитно.

— Здравейте.

— Здравейте, млади господине.

Поласкано от обръщението, момчето му се усмихна и се приближи.

— И вие ли сте магьосник?

Бръчките на стареца станаха по-дълбоки, когато на лицето му се появи широка усмивка.

— Може би. Как мислиш?

— Сигурно. А защо сте толкова стар?

— Саймън.

— Добър въпрос, госпожице — каза той в отговор на укорителното просъскване на Зоуи. — Стар съм, защото съм имал щастието да бъда дарен с дълъг живот. Желая го и на вас. — Костите му изпукаха, когато се наведе, за да погледне Саймън право в очите. — Искаш ли да узнаеш истината?

— Да.

— Всички сме магьосници, но някои го знаят, а други не. — Изправи гръб. — Ще се погрижа за колата ви, госпожице. Приятно прекарване.

— Благодаря.

Зоуи хвана ръката на Саймън и го поведе по площадката към двойната входна врата, която се отвори още преди да почукат и ма прага застана Роуина.

Буйните и огненочервени коси се спускаха над ръкавите на дълга рокля в тъмнозеления цвят на горите наоколо. Между гърдите й висеше сребърен медальон с прозрачен камък, който блестеше на ярката светлина от преддверието.

Както винаги, красотата й бе поразителна.

Подаде ръка на Зоуи, но очите й, по-яркозелени от роклята, приковаха поглед в Саймън.

— Добре дошли. — Гласът й звучеше като ехо от далечните земи, които Зоуи някога бе мечтала да посети. — Радвам се да те видя отново. За мен е удоволствие най-сетне да се запозная с теб, Саймън.

— Саймън, това е госпожица Роуина.

— Просто Роуина, ако обичаш, защото се надявам да станем приятели. Заповядайте.

Задържа ръката на Зоуи в своята, а с другата докосна рамото на Саймън.

— Дано не сме закъснели.

— Не, не сте. — Роуина ги поведе по коридора с разноцветни мозайки на пода. — Повечето от другите вече са тук, но Малъри и Флин все още не са пристигнали. В приемната сме. Кажи ми, Саймън, обичаш ли телешки дроб и брюкселско зеле?

Момчето издаде звуци на неодобрение, преди да си спомни предупреждението на майка си, и въпреки че бързо замълча, Зоуи се изчерви от срам. Роуина избухна в смях.

— Аз също ги ненавиждам, затова не са включени в менюто тази вечер. Предпоследните гости — заяви тя, когато влязоха в приемната. — Пит, ела да се запознаеш с младия господин Маккорт.

Саймън погледна към майка си и я смушка с лакът.

— „Господин Маккорт“ — самодоволно прошепна той, едва раздвижвайки устни.

Любимият на Роуина бе красив колкото нея. Мускулестото му тяло бе скрито под елегантен тъмен костюм, а черните дълги коси биха пригладени назад над скулестото му лице. Искрящосините му очи се вгледаха в Саймън под повдигнати вежди, когато подаде ръка на момчето.

— Добър вечер, господин Маккорт. Какво да ви предложа за пиене?

— Може ли кока-кола?

— Разбира се.

— Чувствайте се като у дома си — покани ги Роуина.

Дейна вече бе станала и вървеше към тях.

— Здрасти, Саймън. Как е?

— Добре. Въпреки че току-що загубих един долар на бас, защото този господин и Брад са с костюми.

— Лош късмет.

— Нали мога да си поговоря с Брад, мамо?

— Добре, но… — Зоуи въздъхна, когато синът й се затича. — Не докосвай нищо — промърмори тя под носа си.