Нора Робъртс: Ключът на смелостта

— Страхотно.

— Светът се разделил на две кралства. Младият бог управлявал едното със смъртната си съпруга, а над другото властвал зъл магьосник.

— Супер.

— Младият бог имал три дъщери. Наричали ги полубогини, защото били наполовина човешки същества. Всяка от дъщерите се отличавала с някаква дарба. Първата творяла музика, или изкуство, втората пишела, а третата притежавала храброст. — Гърлото й пресъхна при тази мисъл, но преглътна и продължи. — Била родена за воин. Трите били много близки, както всички сестри, и родителите им ги обожавали. За да бъдат защитени по време на размириците, направили един воин и една учителка техни закрилници. Тогава… не се мръщи… воинът и учителката се влюбили.

Саймън наведе глава назад и се загледа в тавана.

— Знаех си.

— Дъщерите, които не били деветгодишни мърморковци, искрено се радвали за тях и ги прикривали, когато се измъкват, за да бъдат насаме. Затова девойките не били надзиравани достатъчно зорко. Злият магьосник се възползвал, промъкнал се до тях и изрекъл заклинание. С магия похитил душите на трите дъщери и ги заключил в стъклено ковчеже с три ключалки.

— Здравата са загазили.

— Да. Душите им все още са там и могат да бъдат освободени само когато трите ключа бъдат намерени и бъдат един по един завъртени от ръка на смъртен. От човешка ръка. — Пръстите на Зоуи изтръпнаха и тя ги потърка в полата си. — Нали разбираш, те били наполовина човешки същества и затова злият магьосник направил така, че да могат да бъдат спасени само от хора от нашия свят. Мислел, че е невъзможно. Ключовете били поверени на учителката, но тя не можела да ги завърти. Двамата с воина били изпратени в изгнание тук, в този свят. Във всяко поколение се раждат три жени, които са единствените, способни да открият ключовете и да отворят ковчежето. Трябва да бъдат скрити, което е част от изпитанието и от магията. Всяка от избраниците на свой ред изминава пътя до своя ключ за четири седмици и го поставя в ключалката.

— Значи ти си едната от жените, които трябва да търсят ключовете? Как са те избрали?

Тя въздъхна с облекчение. Синът й бе будно и умно момче.

— Не зная точно. Приличаме… Мал, Дейна и аз изглеждаме досущ като трите девойки. Героините от легендата „Дъщерите в стъклен плен“. Роуина е художник и в „Пийк“ има техен портрет. Ето това са връзките, Саймън. Има нещо, което свързва всички ни едни с други, с ключовете и с дъщерите. Мисля, че би могло да се нарече съдба.

— Ако не намерите ключовете, те ще останат в плен завинаги, така ли?

— Душите им. Телата им спят в стъклени ковчези… като Снежанка. Чакат.

— Роуина и Пит, те са учителката и пазачът. — Саймън замислено кимна. — А вие с Малъри и Дейна трябва да откриете ключовете и да оправите всичко.

— Точно така. Малъри и Дейна вече минаха по реда си и всяка от тях се справи. Започва моето изпитание.

— Ще го намериш — увери я той със сериозен тон. — Когато загубя нещо, винаги го намираш.

„Де да беше толкова лесно, колкото с любимата му фигурка на екшън герой“, помисли си тя.

— Ще направя всичко, което е по силите ми. Саймън, трябва да те предупредя, че магьосникът, чието име е Кейн, се опитва да ни попречи. Ще се старае да ме спре. Страшничко е, но трябва да положа усилия.

— Ще го напердашиш.

Смехът отпусна свития й стомах.

— Такова е намерението ми. Исках да скрия това от теб, но реших, че не е редно.

— Защото сме отбор.

— Да, страхотен отбор.

Зоуи спря пред отворения портал на „Уориърс Пийк“.

От двете страни стояха каменни воини, с ръце на дръжките на мечовете си. Изглеждаха толкова внушителни и страховити.

„Връзки?“, помисли си тя. Каква връзка можеше да има човек като нея с воините на портала?

Отново си пое дъх и продължи.

— Невероятно — възкликна Саймън до нея.

— Да.

Реакцията на сина й при вида на къщата бе обяснима. Самата тя бе ококорила очи, когато я бе зърнала отблизо за първи път.

Думата „къща“ бе твърде обикновена за здание като „Пийк“. Полузамък-полукрепост, то се издигаше над Вали, сякаш властва над величествените хълмове. Имаше куполи и кули от черен гранит и каменни статуи на джуджета по стрехите, които като че ли всеки миг ще скочат. Беше масивна сграда сред обширни тревни площи, достигащи до горите, над които вече се спускаше здрач.

Над най-високата кула се вееше бяло знаме с емблема на златен ключ.

Слънцето залязваше зад къщата и златисточервените лъчи, които набраздяваха небето, правеха гледката още по-драматична.