Нора Робъртс - Ключът на смелостта

„Богиня с меч в ръка“. Това бе лесно. Кайна държеше меч, а тя бе нейна двойница. Но й бе непонятно как да я опознае, за да открие ключа и да я освободи.

Зоуи поклати глава, обърна се и погледна запотеното огледало над мивката.

Косите й бяха дълги и се спускаха на черни талази покрай лицето й, което изглеждаше бледо като восък. Златистите й очи имаха дързък и съсредоточен израз. Парата между нея и стъклото се раздвижи и заблестя като копринен воал, когато протегна ръка към отражението, което не бе нейното.

За миг сякаш пръстите й преминаха през воала и стъклото и докоснаха лицето отвъд тях.

После отново се озова сама в банята, изпълнена с пара, и пръстите й оставиха следи по огледалото. Взираше се в собственото си лице.

„Вече започват да ти се привиждат разни неща“, помисли си тя и отпусна ръка.

„Проекция“, така се наричаше. Опит да се вживее в образа на младата богиня. Бе толкова уморена и неспокойна, че си бе въобразила, че е способна на това.

„Още един ъгъл за обмисляне“, реши тя.

Но щеше да размишлява сутринта, с бистър ум.

Пъхна се в леглото и разтвори папката със списъци за поръчки. За козметичните процедури и салона за масаж, който възнамеряваше да открие. Както и за самата къща.

Хрумнаха й няколко идеи, добави нови бележки и се опита да се съсредоточи върху тях.

Но мислите й отново се върнаха към ключа, „Гора“. Възвишенията на Пенсилвания бяха покрити с гори, но дали се имаше предвид буквално местност, обрасла с дървета, или бе някаква метафора?

Не бе добра в разгадаването на метафори.

„Кръв“ Какво ли означаваше това? Дали се отнасяше за кръвта на Джордън, пролята от магьосника, или за нечия друга? Нейната?

Доста пъти се бе порязвала или ожулвала. Палецът й бе пострадал сериозно веднъж, когато бе на единадесет. Режеше домати за сандвичи. Брат й и сестра й се бяха сборичкали и някой от тях я бе блъснал.

Ножът бе разрязал ръката й отстрани, от върха до кокалчето на палеца, и бе бликнала кръв като от фонтан. Все още имаше белег, по който сега плъзна поглед.

Но белегът не бе твърд и не можеше да се оприличи на непроницаема стена. Затова навярно нямаше нищо общо с него.

„Болка, загуба, кръв и отчаяние“. Господи, защо напътствията й бяха толкова потискащи?

„Трябва да ги използвам пълноценно“, реши тя и отново се залови със записките си.

Скоро очите й започнаха да се премрежват и потъна в дрямка на запалена лампа.

Сънува как от ръката й потича струйка кръв върху под, застлан с кафяв балатум, а край нея отекват детски писъци.

Зоуи се успа. Не си спомняше откога не й се бе случвало. Със сигурност бе за първи път през това десетилетие. Затова пристигна в „Малки удоволствия“ минути преди десет, влачейки със себе си момче и куче.

Паркира на улицата, защото алеята вече бе заета от колите на Флин и Джордън и един от автомобилите на Брад. Бе виждала два, но навярно имаше и други.

Хвана каишката на Мо, преди да скочи от колата, и с жонгльорско умение успя едновременно да овладее кучето, да намести дамската си чанта и да извади хладилната, без да изпуска сина си от очи.

— Водѝ кучето — каза тя на Саймън и му подаде каишката. — Не го оставяй то да те води. Трябва да попитаме Флин какво ще прави с него днес.

— Може да остане с мен. Ще си поиграем в задния двор.

— Ще видим. Вървете, но стойте някъде, където мога да ви виждам през прозореца.

Затичаха се към двора, докато Зоуи изкачваше стъпалата до входа.

Обичаше да гледа голямата стара къща и да мечтае как ще изглежда. Вече бяха сложили отпечатъка си върху нея, като бяха боядисали терасата в яркосиньо и бяха подредили саксии с хризантеми.

Веднага щом намери време, щеше да купи няколко сандъчета от битпазара, да ги почисти и боядиса. Може би щеше да донесе и стара бъчва, в която да засаждат летни цветя.

Погледна към стъклото над вратата. Малъри бе поръчала на художник да създаде творба от цветно стъкло, съдържаща логото на фирмата.

Сградата им постепенно добиваше уникален облик.

Остави хладилната чанта и отвори вратата.

Звучеше музика, усилена почти докрай, която не успяваше да заглуши ударите на чук, бръмченето на резачка и гласовете. Шумът издаваше, че кипи упорита работа.

За миг Зоуи се загледа в стълбището, което бе почти в средата на първия етаж. От едната страна бе книжарницата на Дейна, а от другата — галерията на Малъри.

„Над тях ще бъде моят салон“, помисли си тя.