Нора Робъртс - Ключът на смелостта

„Неуморна е“, помисли си Брад.

Зоуи не просто знаеше към какво се стреми и как да го постигне и бе готова да вложи цялата си енергия.

Силата, която я движеше, бе вярата, че трябва да успее.

Спря само за да отиде при сина си и да се увери, че е нахранен и в безопасност.

Докато чакаха да се стегне лепилото на втория плот, другите решиха да приключват за деня.

Малъри дотича на горния етаж и застана до тях с юмруци на кръста.

— Ау! Всеки път, когато се кача тук, виждам нещо ново. Зоуи, изглежда страхотно. Цветовете са чудесни. Това са плотовете за фризьорския салон, нали? — Приближи се да огледа готовия. — Не мога да повярвам, че си го направила сама.

— Помогнаха ми. — Зоуи раздвижи схванатите си рамене и отиде при нея. — Наистина изглежда страхотно. Зная, че бих могла да купя нещо готово на почти същата цена, но нямаше да му се радвам толкова. Как вървят нещата долу?

— Подовете са лакирани, кухнята е боядисана. — Малъри изведнъж си спомни, че синята кърпа, с която бе вързала косите си, все още е на главата й и я свали. — Шкафовете са минати първа ръка, а уредите са лъснати до блясък.

— Толкова се увлякох тук. Трябваше и аз да помогна с нещо за кухнята.

— Имахме достатъчно помощници, благодаря. — Малъри прокара пръсти през русите си къдрици, за да бухнат. — Отиваме у дома да хапнем пържено пиле. Ще дойдете ли и вие?

— Първо трябва да довърша тук. Изпрати Саймън горе и ще дойдем малко по-късно.

— Какво ще кажеш да го вземем с нас? И без това не може да се отдели от Мо.

— Е, добре. Не…

— Всичко е наред, Зоуи. Елате, когато сте готови. Ще ти запазя някое бутче. И ни теб, Брад.

— Тръгвай, не губи време.

Когато Зоуи се обърна, Малъри намигна на Брад и слезе по стълбите.

— Нали искаш да довършим плота?

— Да, но нямам намерение да те задържам.

— Когато ми омръзне, ще ти кажа. Готова ли си да залепим това?

За да спести време, Зоуи не възрази. Облепиха и втория плот с фолио, опряха го на стената до първия и най-сетне прибраха инструментите. Оставиха прозорците леко открехнати.

Тя понечи да вдигне хладилната си чанта, но Брад я изпревари.

— Достатъчно за днес.

— Благодаря за помощта. Остави това на терасата, а аз ще огледам етажите и кухнята, за да проверя дали всички врати са заключени.

— Ще дойда с теб. И аз искам да разгледам.

Зоуи тръгна по стълбите, но се спря и се обърна.

— Да ме пазиш ли се опитваш? Мога да се грижа сама за себе си.

Брад премести чантата в другата си ръка.

— Да, искам да те пазя. Не се и съмнявам, че можеш да се грижиш сама за себе си, за сина си, за приятелите си и дори за непознати хора, ако се наложи.

— Щом мислиш така, значи не се нуждая от закрила. Тогава защо да ме пазиш?

— Харесва ми. Освен това, приятно ми е да те гледам, защото си красива жена и силно ме привличаш. Не създаваш впечатлението, че си глупава или бавно загряваща, така че със сигурност знаеш за влечението, което изпитвам към теб. Но ако в съзнанието ти има и следа от съмнение, почакай да оставя тази чанта и ще ти демонстрирам.

— Зададох много прост въпрос — отвърна тя. — Не съм молила за демонстрация или нещо подобно.

Слезе по стъпалата и рязко се обърна към кухнята, когато чу тъпия звук от оставянето на чантата.

Нямаше време да реагира, преди да бъде вдигната на ръце и притисната с гръб към стената.

Долови гнева в очите му, които горяха и изглеждаха почти черни. По шията й пробягна тръпка едновременно на страх, раздразнение и не малка доза възбуда.

— Хайде, погрижи се сама за себе си — предизвикателно каза той. — После ще преминем към демонстрацията.

Зоуи втренчи поглед в очите му, изчака, докато ръцете му започнаха да омаляват, и провря коляно между бедрата му, без да го удари сериозно.

Брад потръпна и това я накара да изпита задоволство.

— Добре, първо, не мога да отрека, че притежаваш забележително самообладание. — Той не помръдна. И двамата знаеха, че едно рязко движение би било достатъчно, за да падне на колене. — Второ, благодаря ти, че го проявяваш в този случай.

— Не съм безпомощна, хленчеща слабачка.

— Никога не съм те смятал нито за безпомощна, нито за слабачка. — Изведнъж положението и ролята му в него му се сториха смешни. Понечи да се засмее, но само долепи чело до нейното. — Не зная как успяваш да ме накараш да изляза от кожата си, но го постигаш. — Бавно отпусна раменете й и опря длани на стената до главата й. — Ще отместиш ли това коляно? Изнервяш ме.

— Такава е целта ми. — Все пак се вслуша в молбата му. — Не зная защо ми е толкова забавно.