Нора Робъртс - Ключът на смелостта

Права, с меч на хълбока и кученце в свивката на едната ръка, Кайна сякаш го гледаше. Мастиленочерните й коси бяха дълги и разпуснати, за разлика от късата секси прическа на Зоуи. Но очите, издължени и с цвят на топаз, бяха същите.

Привличаха го, сякаш забиваха куки в сърцето му.

Трите дъщери излъчваха красота, радост и невинност в един свят, изпълнен със светлина и цветове. Но когато човек се вгледа по-внимателно, забелязваше приближаващия се мрак.

В гъстата зелена гора личеше силует на мъж, а по лъскавите плочки пълзеше зловеща сянка на змия.

В ъгъла небето бе притъмняло и издаваше признаци на буря, за която трите дъщери все още не знаеха. А двамата влюбени на заден план бяха твърде обсебени един от друг, за да усетят заплахата, която дебне поверениците им.

Още по-отблизо се виждаха три ключа, умело скрити в картината. Единият на пръв поглед приличаше на птица в лазурното небе. Друг бе сред буйните зелени листа на дърветата, а третият — под повърхността на водата в шадравана зад трите дъщери, които изживяваха последните си мигове на спокойствие и безгрижие.

Бе видял как са изглеждали след магията. Бледи и неподвижни като мъртви в кристалните си ковчези, както ги бе нарисувала Роуина.

Бе купил картината „След магията“ месеци по-рано, преди да се върне във Вали и да узнае за задачата, с която се бяха заели трите жени.

„Не можах да устоя“, помисли си той сега.

Не знаеше дали се е влюбил, или е омагьосан и обсебен от лицето на Зоуи.

— Два от ключовете вече са открити — започна Роуина. — Две ключалки са отворени. Остава една последна. — Докато говореше, тя застана под портрета с гръб към камината, в която играеха златисти и червени пламъци. — Съгласихте се да се заемете с тази задача от любопитство и защото всяка от вас бе на етап от живота си, в който се чувстваше несигурна и неудовлетворена. Освен това — добави тя — получихте възнаграждение. Но продължихте, защото сте силни и държите на думата си. Никои други за три хилядолетия не стигнаха дотук.

— Убедихте се в силата на изкуството — продължи Пит и застана до Роуина. — Както и на истината. Първите два похода ви доведоха до началото на третия.

— Вие трите държите една на друга — обърна се Роуина към жените. — И имате мъжете до себе си. Заедно образувате верига. Не бива да му позволявате да я разруши. — Пристъпи напред и заговори на Зоуи, сякаш са сами в стаята. — Ето че дойде твоят ред. Винаги е било писано ти да завършиш изпитанието.

— Така ли? — В гърлото й се надигна паника. — Ако това е вярно, защо с Мал и Дейна теглихме жребий?

— Винаги трябва да има избор. Съдбата е врата, но човек сам избира дали да мине през нея, или да я подмине. Ти ще минеш ли?

Зоуи вдигна поглед към портрета и кимна.

— Тогава ще ти дам карта, твоите напътствия към ключа, и ще се моля да бъдеш закриляна.

Роуина се приближи с пергамент в ръка.

Красотата и истината са застрашени, ако смелостта не ги закриля. Но две ръце могат да стиснат твърде силно и най-ценното да изтече между пръстите. Трънливият път през гората е белязан със загуба и болка, мъка и воля. По пътя ти ще има кръв, погубена невинност и страхове. При всяко разклонение вярата е тази, която прави избор, а съмнението й пречи. Да се предадеш на отчаяние или да изпиташ радост? Да навлезеш в светлината или да се върнеш назад към мрака?

И от двете страни стои по някой с протегнати ръце. На кого ще подадеш своите? Или ще ги свиеш в юмруци, за да задържиш това, което вече имаш, докато го стриеш на прах? Страхът дебне и стрелите му пронизват ума и тялото. Ако раните не бъдат лекувани, загнояват и белезите се превръщат в непроницаеми стени, зад които това, което е най-важно да бъде видяно от очите, остава скрито.

Къде стои богинята с меч в ръка, готова да се впусне във всяка битка, когато настъпи часът? Но и да го остави, щом се възцари мир. Открий я, опознай силата й, вярата й и безстрашното й сърце. Защото, когато я погледнеш за последен път, ще имаш ключа, с който да я освободиш. Ще го откриеш на път, по който никоя врата не ще остане заключена за теб.

— Господи. — Зоуи притисна ръка към корема си. — Мога да задържа свитъка, нали? Никога не ще запомня всичко това.

— Разбира се.

— Добре. — Положи усилие да запази спокоен тон. — Прозвуча малко…

— Сурово — довърши Дейна.

— Да, точно така. — Зоуи се почувства значително по-добре, когато Дейна сложи ръка на рамото й. — Но в сравнение с другите моите напътствия съдържат много повече въпроси.