Нора Робъртс - Отмъщение в смъртта

Приготви оръжието си и силно почука, сетне прошепна:

— Чувам музика. — Наклони глава, опитвайки се да различи мелодията.

— Това е ирландски танц. Джени обичаше да танцува. Сигурен съм, че е вътре.

Преди да натисне дръжката на врата, Ив го хвана за рамото.

— Отдръпни се. Ще вляза първа. — Отключи и прекрачи прага, като се приведе, готова да използва оръжието си.

Барманката, която бе обичала да танцува, висеше на въже, прикрепено към тавана. Пръстите на краката й едва докосваха дървения стол. Въжето толкова силно се беше врязало в шията й, че по гърдите й капеше кръв, която блестеше върху бялата й кожа. Дясното й око беше извадено, ръцете й бяха увиснали като на парцалена кукла. Ив забеляза, че пръстите й бяха разкървавени от дърпане на въжето.

Игривата музика се разнасяше от малка компактдиск уредба под стола. Статуетката на Светата Дева стоеше на пода с лице към мъртвата.

— Мръсник! Долно копеле! — възкликна Рурк и почувства, че му причернява от гняв. Втурна се в стаята, като едва не събори Ив, която се опита да го изблъска назад. — Махни се от пътя ми! — Очите му студено проблясваха, като стоманено острие. — Не се опитвай да ми попречиш!

— Няма да стане. — Ив реагира машинално — блъсна го в стената и допря лакът до гърлото му. — Не бива да я докосваш! Ясно ли е? Не бива! Мъртва е и не можеш да й помогнеш. Погледни ме, Рурк! Погледни ме!

Той едва чуваше гласа й, защото ушите му бучаха, но успя да откъсне поглед от обесената и се втренчи в очите на жена си.

— Сега идва моят ред. Позволи ми да се опитам да отмъстя заради нея. — Ив говореше тихо, но твърдо като на всеки опечален роднина. Искаше й се да го прегърне, да притисне страната си до неговата, вместо това продължи да притиска с лакът гърлото му. — Не трябва да влизаш, за да не заличиш евентуалните улики. Моля те, чакай ме навън.

Рурк успя да си поеме въздух, въпреки че усети пареща болка в белите си дробове. Съзнанието му отчасти се проясни, макар все още да му се виеше свят. Тръсна глава и промълви:

— Нарочно е оставил стола под нея така, че тя да го докосва с пръстите си, докато е имала достатъчно сили. Задушавала се е, сърцето й е биело до пръсване, но е знаела, че ще остане жива, докато успява да запази равновесие. Смъртта й е била особено мъчителна.

Ив отпусна лакътя си и сложи ръце на раменете му.

— Нямаш никаква вина. Запомни, че не си виновен.

Той с усилие извърна очи и погледна към мъртвата, после промълви:

— С Джени се обичахме… доколкото чувството ни можеше да бъде наречено „обич“. Когато бяхме заедно, забравяхме самотата си… Обещавам да не я докосвам и да не ти преча. — Обърна се и изрече със сведен поглед: — Ще го убия. Независимо кой от двама ни ще го открие, обещавам, че ще го убия.

— Рурк!

Той поклати глава и я погледна в очите. Погледът му смрази кръвта й.

— Смятай го за мъртъв.

Ив си каза, че веднага щом се освободи, ще разговаря с него и ще се опита да го разубеди. Стисна клепачи и потръпна. После извади комуникатора си, съобщи в управлението за убийството и извика на Пийбоди да й донесе чантичката с инструментите.

Рурк излезе на улицата и видя, че Пийбоди в едната си ръка държи чантичката, а с другата здраво стиска мръсната длан на малчугана. Намръщеното му лице подсказваше, че след като имаше цели четири долара в джоба, хлапето нямаше намерение да остане под опеката на полицайката.

Той се опита да прогони от съзнанието си ужасяващата гледка в хотелската стая и се обърна към Пийбоди:

— Малкият изглежда доста нетърпелив, а?

— Да. — Младата жена въздъхна. — Онези от Организацията за защита на децата изобщо не си дават зор. — Тя с копнеж погледна към сградата. Щом Ив й беше поръчала да й занесе чантичката с инструментите, със сигурност беше извършено престъпление. А тя беше принудена да пази някакво хлапе и да пропусне най-интересното. — Не бива да допускаме присъствието на малолетния на местопрестъплението. Ако обичате, занесете на лейтенанта чантичката…

— Аз ще остана при момчето, Пийбоди — прекъсна я Рурк.

Лицето й засия.

— Струва ми се, че така е по-разумно. — Побърза да влезе в хотела, като подметна през рамо: — Внимавайте да не избяга.

Рурк и хлапакът се спогледаха, сякаш всеки преценяваше възможностите на другия.

— По-бърз съм от теб — заяви младият мъж, който беше отгатнал намеренията на момчето. — Освен това имам много по-голям опит. — Приклекна и погали котенцето. — Как се казва?