Нора Робъртс - Черна роза

— Господи!

Мич се изправи така внезапно, че столът му се залюля и падна назад. Успя да се наведе, за да избегне една книга и да хване друга. Когато Роз се втурна напред, всичко замря.

— Видя ли това? Видя ли? — Той се наведе, вдигна един том и бързо го остави на масата. В мелодичния му глас не се долавяше страх, а удивление. — Студена е като леден къс.

— Гневни изблици.

И тя взе книга от пода, а пръстите й почти се вкочаниха от студ.

— Страховито. Работя тук от около три. — С невинна усмивка Мич погледна часовника си. — Близо четири часа. Беше тихо, извинявай за израза, като в гробница. Досега.

— Сигурно аз съм я предизвикала. Канех се да те попитам дали искаш да вечеряш. Дейвид е сготвил.

Започнаха заедно да събират останалите съборени книги.

— Безспорно това, че се срещаме, не й харесва.

— Очевидно.

Той върна последната книга на мястото й.

— Е… какво има за вечеря?

Роз го погледна и му се усмихна. В този миг осъзна, че освен сексапил, открива у него и много други неща, които я привличат.

— Лазаня, която Дейвид характеризира като „превъзходна“. Опитвала съм я и мога да потвърдя.

— Звучи чудесно. Господи, ухаеш страхотно! Извинявай — промълви Мич, когато тя повдигна вежди, — просто изрекох мисълта си на глас. Слушай, успях да елиминирам още имена и в момента свалям от касетофона записаните досега разговори. Ще ти дам копие от файла.

— Добре.

— Ще се опитам да открия потомци на персонала и да се свържа с наследниците на — така да се каже — по-младите издънки на родословното дърво. Но най-възрастният жив член на фамилията е братовчедка ти Кларис. За щастие е местна и бих искал да разговарям с нея.

— Дано имащ успех.

— Все още живее в…

— „Ривърбенк Сентър“. Да, зная.

— Тя е с поколение по-близо до Амелия. Струва ми се, че би било по-просто, ако първо ти поговориш с нея.

— За съжаление, с братовчедка ми Кларис отдавна не си говорим и не поддържаме никакви отношения.

— Знам, че сте се скарали, но нима не би проявила интерес към работата ми, свързана с вашето семейство?

— Може би. Но със сигурност няма да отговори на обаждането ми.

— Зная доста за семейните вражди, но в този случай…

— Не знаеш нищо за Кларис Харпър. Преди години официално се отказа от фамилното си име и предпочете да се представя с първото и второто. Толкова държи на потеклото си. Никога не се е омъжвала. Според мен просто не се е намерил достатъчно мекушав и глупав човек, за да се обвърже с нея.

Мич смръщи вежди и се облегна на ръба на масата.

— Да не би това да е начин да ми кажеш, че не желаеш да й се обаждам, защото…

— Наех те да свършиш работа и не възнамерявам да те уча как да подхождаш към нея, така че няма за какво да ме упрекваш. Просто ти казвам, че тя реши да прекъсне връзка с мен и децата ми, което за мен не е трагедия. Бих могла да кажа едно-единствено добро нещо за нея: когато си науми нещо, е непреклонна.

— Но нямаш нищо против да поговоря с нея, да включа и нейните спомени.

— Не. Най-голям шанс ще имаш, ако й напишеш много официално писмо и се представиш — задължително с докторската си титла. Всички препоръки, които можеш да посочиш, ще са от полза. Ако й кажеш, че пишеш книга за историята на семейство Харпър и за теб би било голяма чест да я интервюираш, може и да се съгласи.

— Това е жената, която си изритала от къщата си, нали.

— Би могло да се каже. Не си спомням да съм ти разказвала, това?

— Разговарям с хората. И нея ли подгони с култиватора?

По лицето й пробяга лека насмешка.

— Значи разговаряш с хората?

— Това е част от работата.

— Предполагам. Не, не съм я подгонила с култиватора, както градинарите. Впрочем не беше култиватор, а най-обикновени ръчна косачка, която не може да нанесе сериозна телесна повреда на никого. Ако не бях толкова бясна и разсъждавах по-трезво, щях да грабна ножиците за подрязване, с които онези идиоти обезобразиха мимозите ми. Поне щях да надупча задниците им, преди да офейкат.

— Ножици. Онези големи…

Мич имитира движения на ножица е ръце.

— Да, точно така.

— Ох! Да се върнем на братовчедка ти. Защо я изрита?

— Защото преди години я поканих, за което все още съжалявам, на семейно барбекю, а тя започна да нарича синовете ми „малки хулигани“ и без заобикалки заяви, че ако имали по-отговорна майка, щели редовно да отнасят по някой шамар за държанието си. Нарече Харпър „роден лъжец“, когато той забавляваше по-малките си братовчеди с истории за Печалната невеста, и му нареди да млъкне.