Нора Робъртс - Черна роза

Мич наклони глава.

— И все още е жива?

Страните й бяха поруменели от гняв, но забележката му я накара леко да се усмихне.

— И по-рано не хранех особени симпатии към нея, защото постоянно критикуваше родителските ми подходи, поддържането на къщата, начина ми на живот и понякога морала ми. Но никой няма право да стои на моя територия и да обижда децата ми. Макар и мисълта за убийство да не ми беше съвсем чужда, познавайки жертвата си, реших, че доживотна забрана да посещава Харпър Хаус е по-жестоко наказание.

— За пореден път се убеждавам, че не си поплюваш. Това ми харесва.

— Добре, защото вече е твърде късно да се променя. Но докато вървеше към вратата, тя прокле името ми и деня, в който къщата е попаднала в некадърните ми алчни ръце.

— Симпатяга. Ще й пиша утре.

— Само не споменавай, че работиш за мен.

— Няма да е трудно да ме разкрие.

— Вярно е, но ще е по-добре да не ме споменаваш. Има ли още нещо, което искаш да споделиш?

— Не, поне за момента не се сещам. Освен че се питам как можеш да работиш цял ден и все пак да изглеждаш прелестна.

Роз помълча няколко секунди и кимна.

— Разбира се, че няма да ми кажеш.

— За кое?

— За посещението на сина ми при теб снощи.

— О! — Тя не откъсваше поглед от лицето му и забеляза изненадата, която се изписа върху него, докато той забърсваше стъклата на очилата в пуловера си. — Казал ти е?

— Да. Беше ядосан и е постъпил импулсивно.

— Като да грабне косачка вместо градинарски ножици.

Роз се засмя.

— Почти същото. И двамата имаме ужасно избухлив характер. Налага се да полагаме усилия, за да се владеем, невинаги успяваме. Бих искала да се извиня за държанието му.

— Не мога да приема извиненията ти.

Долови в очите й отчаяна молба, нещо, което му се стори необичайно за нея.

— Мич, зная, че е преминал границата, но той е млад и…

— Не ме разбра правилно. Не мога да приема извиненията ти, защото не са необходими. От никого от двама ви. Синът ти е загрижен за теб.

— Нямам нужда от ничия загриженост.

— Може би, но това не би възпряло човек, който държи на теб и е готов да те закриля. Поговорихме, постигнахме взаимно разбирателство и това е всичко.

— И не желаеш повече да го обсъждаш?

— Беше между него и мен.

— Въпрос на мъжка чест.

— А ти не възнамеряваше да ми кажеш за тормоза, на който си подложена.

Роз се сети за обаждането от Ню Йорк, но запази спокойствие.

— Няма смисъл да те занимавам с това. Ще се справя.

— Какво ново се е случило от снощи?

— Още една неприятна случка, но вече владея положението. Не е важно. По-точно, няма да позволя да се превърне в нещо съществено. Ако го допусна, аз ще бъда жертва, а той — победител. Няма да стана негова жертва. Никога не съм играла тази роля и никога няма да я играя.

— Ако ми разкажеш и се освободиш от част от стреса, няма да се превърнеш в жертва.

— Не съм свикнала да товаря други хора с проблемите си. Все пак благодаря за предложението.

Мич хвана ръката й и я задържа.

— Остава в сила. Следващото е за концерта на „Чикаго“ в „Орфеум“ другата седмица. Да отидем заедно, а после да вечеряме в ресторант.

— Може би ще го приема. Ухажваш ли ме, Мичъл?

Палецът му се плъзна по ръката й.

— Предпочитам да кажа, че ти предлагам романтика, Розалинд.

— Красива дума — романтика . Тактичен си и не настояваш тази романтика да прерасне в интимност.

— Ако настоявам, няма да бъде нито романтика, нито интимност. Освен това навярно вратата ще сплеска задника ми, когато я затръшнеш след мен.

На лицето й се появи насмешка.

— Интересен отговор. Мисля, че си доста умен.

— Но адски забавен.

— Още една хубава дума.

— Трябва да внимавам с думите. Те са едно от нещата, които събуждат недоверие у теб.

— Да, наистина си умен. Е… — Роз имаше избор и го направи. — … ела с мен горе.

За втори път тази вечер на лицето му се изписа изненада. Повдигна ръката й към устните си.

— Бизнес преговори ли ще водим?

— Да. Много сериозни.

— Тогава с удоволствие ще дойда.

Тя го поведе към вратата, после по коридора.

— Къщата е изцяло на мое разположение тази вечер. Само двамата сме. Е, тримата. — Извърна глава към него, докато се изкачваха по стълбите. — Ще те смущава ли това?

— Фактът, че Амелия ни наблюдава? — Мич въздъхна. — Ще разберем. Била ли си… — Замълча и поклати глава.

— Какво?

— Да оставим този въпрос за друг път.

— Добре. Дано нямаш нищо против да отложим вечерята за малко по-късно.