Нора Робъртс - Черна роза

— Не го е направила. Били са други времена за жените.

— Да, но правото си е право. — Остави чашата си. — Прочети го, Мич. Искам да зная.

Той донесе детето у дома с някаква дойка, селска повлекана. Твърди, че не е майката. Тя щяла да остане в града, в къщата, където я е посещавал. Най-сетне има своя син, малък ревльо, увит в одеяло. Дори не го погледнах и никога няма да го погледна. Знам само, че е платил на доктора, за да мълчи и че през следващите няколко дни трябва да стоя у дома и да приемам гости.

Донесе го посред нощ, за да заблуди прислужниците, че аз съм го родила. Или поне да ги накара да се преструват, че вярват в това. Нарекъл го е Реджиналд Едуард Харпър-младши.

— Дядо ми — промълви Роз. — Горкото момче. Станал е чудесен човек. По някакво чудо, като се има предвид как е започнал живота си. Има ли нещо за майка му?

— В този дневник — не, но все пак ще го прегледам по-внимателно.

— В някой от другите трябва да има. Амелия е умряла тук. Навярно някога Беатрис се е срещнала и разговаряла с нея.

— Започвам да ровя още сега.

— Не. — Роз уморено потърка очи. — Днес ще има сватба. Трябва да бъде ден за радост и ново начало, а не за скръб и стари тайни. Вече разкрихме достатъчно.

— Розалинд, това по никакъв начин не променя личността, която си.

— Разбира се. Но ме кара да се замисля. За хора като Реджиналд и Беатрис бракът е бил сделка. Обществено положение, раждане на деца, предаване на постигнатото в следващите поколения. Може да е имало известно привличане или привързаност, но в основата си е представлявало сделка. Поддържането на престижа на семействата е било задължение. Гледали са на децата си като на средство за това. Колко жалко за тях и колко трагично за децата. А днес… — Роз дълбоко си пое дъх. — Днес разбираме, че не трябва да е така. Ще видим как двама души, които се обичат, разменят клетви за вярност, сключват брак и създават семейство. Радвам се, че си тук, Мич. Радвам се, че го открихме точно в този ден. Защото след всичко, което прочетох, имам нужда от тази сватба.

Денят беше прекрасен — с ясносиньо небе и свеж въздух изпълнен с ухания на цветя. Градината, създадена от Лоугън и Стела, сияеше в красиви съчетания от цветове и форми.

Сред моравата имаше подредени столове, покрити с бледо прасковени драперии. По пътеката между тях щеше да пристъпва Стела, придружавана от баща си, към Лоугън и синовете си.

Роз се обърна и видя как Джолийн нервно намества цветята в косите на Стела.

— Като картина сте — отбеляза тя. — И двете.

— Отново ще се разплача. — Джолийн размаха ръка пред лицето си. — Безброй пъти освежавах грима си. Ще те изоставя само за минута, скъпа. Отивам да нагледам баща ти.

— Добре. — Стела махна с ръка, докато Джолийн бързаше към вратата. — Няма да се ядосвам и да развалям настроението си, че майка ми отказа да дойде. Пътуването било твърде уморително… а и не ми било за първи път. И за нищо на света нямало да седне до онази жена, както продължава да нарича Джолийн след толкова години.

— Тя губи, нали?

— Да… по-добре за мен. Държа Джолийн да стои до мен днес. И ти, и Хейли. — Стела повдигна ръка и докосна сапфирите на обиците си. — Съвършени са.

— Вълшебни са. Толкова ти отиват.

С леко насълзени очи, Роз се приближи да огледа приятелката си.

Роклята бе семпла, бледосиня, с тънки презрамки, корсаж и дълга, леко колосана пола. Къдравите й червени коси бяха украсени с две далии — една бяла, а другата синя. Изглеждаше свежа и лъчезарна, както би трябвало да изглежда всяка булка.

— Чувствам се като истинска красавица.

— Имаш право. Красива си. Толкова се радвам за теб.

— Вече не съм нервна и дори не усещам свиване в стомаха. — Стела докосна корема си и примигна, за да сдържи сълзите. — Спомних си за Кевин, за първата си сватба, годините с него и децата, които създадохме. Дълбоко в сърцето си знам, че одобрява избора ми. Лоугън е добър човек.

— Много добър.

— Накарах го да чака почти година. — Леко се засмя. — Времето напредва. Роз, благодаря ти за всичко, което правиш.

— На твоите услуги. Готова ли си да се омъжиш?

— Напълно.

„Красиво е — помисли си Роз. — И трогателно“. Мъжът, жената и момчетата, застанали заедно сред градината, която от сега нататък щяха да споделят. Лоугън — висок, едър и мъжествен в костюма си, Стела — прелестна и сияеща в синята си рокля, и децата — усмихнати дори когато младоженците се целунаха.

Гостите реагираха спонтанно, с бурни аплодисменти, след като Лоугън вдигна Стела на ръце и я завъртя в кръг. А Харпър направи момента още по-незабравим, отваряйки първата бутилка шампанско.