Нора Робъртс - Червена лилия

— Явно си я предизвикал с нещо. Имаш ли представа с какво?

— Не.

Мич подреди снимките, докато Дейвид надничаше над рамото му.

— Успя ли да разчистиш боклуците? — попита Дейвид.

— Да. — Напрегнатите рамене на Харпър затрепериха от гняв. — Изпотрошила е всички съдове в къщата.

— Не е голяма загуба, бяха похабени. Но какво е това? — Дейвид грабна една от снимките. — Десертчета „Туинкис“? На колко години си, Харпър, на дванайсет? — С израз на съжаление поклати глава. — Плашиш ме.

— Е, просто обичам „Туинкис“.

Мич повдигна ръка примирително.

— Да оставим вредните храни настрана…

— „Туинкис“ са бомби от захар, мазнини и консерванти — продължи да негодува Дейвид.

Гневът му накара Харпър да се усмихне.

— Момчета — тихо промърмори Мич. — Да се върнем на въпроса. Това е нова промяна в поведението на Амелия. Никога досега не е идвала в гаража за файтони и не те е безпокоила.

Харпър за миг зърна снимките, които бе направил, и си спомни за шока, яростта и времето, което му бе отнело разчистването на безпорядъка. После въздъхна:

— Беше страхотен дебют!

— Майка ти трябва да узнае.

Все още бесен, Харпър тръгна към задната врата и намръщено се загледа в утринната мъгла. Бе решил да изчака, докато види майка си да излиза за сутрешния крос.

— Мил ми е животът. Но исках първо да го обсъдя с вас, преди да й кажем. — Вдигна поглед нагоре, където предполагаше, че Хейли се приготвя за работа. — И на нея ли трябва да съобщим?

— Да заговорничим и да държим жените настрана ли? — възропта Дейвид. — Не че аз имам нещо против, но това никак не би се харесало на Роз. — Повдигна палец към тавана. — Нито пък на нея.

— Просто не искам да изпаднат в паника, това е. Да смекчим нещата, доколкото е възможно. Имаше само няколко счупени чинии в края на краищата.

— Това е вандалщина, Харпър! Посегнала е на дома ти. Така стоят нещата и те ще го разберат. — Мич махна с ръка успокоително. — Но вече сме се сблъсквали и с по-страшна нейна агресивност, ще се справим и с това. Важното е да разберем защо се е случило.

— Може би защото е луда — отвърна Харпър раздразнено. — Малка, но не и маловажна подробност.

— Когато е ядосан, прилича на майка си — отбеляза Дейвид. — Непоправим инат.

— И друг път Амелия е вървяла към гаража за файтони. — Мич се облегна на масата. — Самите вие сте я видели като деца. Можем да предположим, че и приживе е била там. Вероятно, след като Реджиналд Харпър е донесъл детето, плод на тяхната любов, за да го представи за свой законен наследник.

— Можем да предположим, че е била и напълно смахната! — добави Дейвид. — Съдейки по вида й.

— От друга страна, доколкото знаем, никога не е издавала присъствието си в гаража за файтони, поне откакто Харпър живее там. Откога всъщност се премести?

— Не знам, по дяволите. — Той сви рамене и забарабани с пръсти по крачолите на изтъркания си работен панталон. — Откакто завърших колежа, преди шест-седем години.

— А сега това опустошение. Може би е проява на лудост, но не е без причина. Всичко, което е правила до днес, е имало обяснение. Занасял ли си нещо там наскоро, нещо ново?

Предположението, което го осени, го накара да замълчи и да се замисли.

— Растения. Отглеждам малко разсад там, но го правя от години. Внасял съм най-обикновени неща — храна, дрехи. Нищо особено или необичайно.

— А водил ли си някого в къщата си?

— Моля?

— Имал ли си гост, който не е идвал друг път? Някоя жена?

— Не.

— Е, това наистина е жалко. — Дейвид го потупа по рамото. — Нима вече си загубил чара си?

— Чарът ми е страхотен, както винаги. Просто напоследък съм малко зает.

— Какво правеше, преди призракът да се развилнее?

— Гледах мач горе в спалнята, четях. По някое време съм задрямал и следващото, което си спомням, е адски трясък. — В този миг Харпър дочу веселия вик на Лили и потръпна. — По дяволите, слизат! Мич, нека да изчакаме, докато…

Замълча и мислено се упрекна, че не бе действал по-бързо, когато Лили се затича пред Хейли право към него, с широко разперени ръце.

— Чу гласа ти — каза Хейли, щом настигна детето. — И лицето й сякаш светна…

— Това е заради страхотния му чар — ехидно промърмори Дейвид. — Омайва малките момиченца.

— Със сигурност е най-приятното начало на деня за нея. — Хейли тръгна към хладилника за сок, но когато се обърна с бутилката и чашката на Лили в ръце, съзря снимките. — Какво е това?

— Нищо. Просто малко среднощно приключение.