Нора Робъртс - Червена лилия

— Не, имам предвид, като обобщение. Освен това, между мен и Харпър няма нищо. Роз и Мич смятат, че сексуалните тръпки и силните чувства събуждат гнева й. Затова трябва да се освободя от тези тръпки и чувства.

— Дори и да можеше, забравяш, че и Харпър изпитва същото към теб.

— Мога да реша този проблем. Причината е, че чувствата му са насочени към мен, иначе тя би го нападнала и по-рано. — Хейли стисна нервно бутилката. — Със сигурност е целувал жени в онази къща, преди да се появя, ала не я е вбесявал така.

— Дори и така да е, но ако поведението й има връзка с теб и Харпър, то е знак за нещо, може би важно. Както с мен и Лоугън, както с Мич и Роз и всичко, което означават един за друг.

— Не мога да мисля за това. Не и сега. Искам само да се заловя за работа, за да разсея напрежението. Дай ми някаква трудна задача.

— Искам всичкият разсад в излишък да бъде изнесен от оранжерията и изложен отпред за продан. На различни маси за едногодишните и многогодишните и с етикет за тридесет процента отстъпка.

— Веднага ще се заема. Благодаря.

— Не забравяй, че си ми била благодарна, когато припаднеш от жегата — извика Стела след нея.

Хейли натовари касетките и саксиите на количка и ги пренесе пред сградата. Четири курса бяха достатъчни. Напрегна се да размести масите и да ги подреди така, че да привлекат вниманието на пътуващите шофьори.

Налагаше се да поспира и да упътва клиенти, но през повечето време се радваше на блажено уединение.

Въздухът бе тежък и душен — като пред буря. Надяваше се да притъмнее, да загърми и затрещи, в хармония с настроението й.

Все пак, докато работеше, умът й бе зает да разпознава имената на всички видове, от които товареше разсад. Скоро щеше да разбира от растения колкото Роз и Стела. А щом приключеше с работата, със сигурност щеше да е твърде изтощена, за да мисли за каквото и да било.

— Хейли, търсех те. — Харпър смръщи вежди, когато се приближи до нея. — Какво правиш, по дяволите?

— Работя. — Тя попи потта от челото си. — Изпълнявам задълженията си.

— Твърде горещо е за подобна работа. Не се диша. Влез вътре.

— Ти не си ми шеф.

— Началник съм ти поне на книга. Нали съм съсобственик на всичко тук.

Хейли се задъхваше и не смогваше да изтрие потта от лицето си. Това само засили раздразнението й.

— Стела ми каза да подредя този разсад и аз изпълнявам нареждането й. Тя е прекият ми началник.

— Не съм чувал по-глупава заповед!

Харпър влезе в сградата и веднага се отправи към офиса на Стела.

— Какво става, за бога? Защо си накарала Хейли да влачи разсад навън в тази жега?

— Мили боже, значи не се е отказала? — Разтревожена, Стела стана от бюрото си. — Нямах представа, че…

— Дай ми бутилка вода.

Стела грабна една от хладилната чанта.

— Харпър, не мислех, че тя ще…

Но той повдигна ръка и я прекъсна:

— Недей, стига!

Отново се втурна навън към Хейли. Сграбчи ръката й и въпреки опита й да се отскубне, я задърпа покрай страничната стена.

— Пусни ме! Какво си мислиш, че правиш?

— Опитвам се да те отведа на сянка.

Заобиколиха сградата, масите и храстите в саксии и продължиха между оранжериите, докато стигнаха до сенчестия бряг на езерото.

— Седни и пийни вода.

— Не ми харесваш такъв.

— Същото се отнася и за теб. А сега изпий тази вода и се радвай на късмета си, че няма да те хвърля в езерото, за да се охладиш. Очаквах повече съобразителност от страна на Стела — каза той, докато Хейли жадно пиеше. — Но макар и да е тук вече второ лято, тя си остава янки. А ти си родена и отраснала на юг. Знаеш какво може да причини жегата.

— Свикнала съм с нея. Не обвинявай Стела за нищо. — Но Хейли не можеше да отрече, че сега, когато бе прекъснала работата си, се чувстваше леко замаяна. Предаде се и се изтегна на тревата. — Може би прекалих. Увлякох се, това е. — Извърна глава към него. — Неприятно ми е да ме влачат из алеите, Харпър.

— И аз не обичам да мъкна хората насила, но понякога се налага. — Той свали бейзболната си шапка и я размаха пред лицето й като ветрило.

Изведнъж Хейли се почувства добре — изтегната на тревата, наслаждаваща се на полъха от развятата му, влажна от пот шапка.

Слънчевата светлина се процеждаше между гъстите клони на дърветата и листата им хвърляха шарена сянка върху тялото на Харпър. Изглеждаше й нереален, като нарисуван върху платно…

Тези буйни тъмни коси, леко чупливи от топлия влажен въздух. Дълбоките му кафяви очи бяха… неустоими. Изпъкналите скули, чувствените извивки на устните му я караха да потръпва.