Нора Робъртс - Водопад в пустинята

— Вземи. — Той пъхна в ръката й чаша вода.

— Благодаря. — Започна да пие, като се мъчеше да поема малки глътки. — Няма нужда да си правиш труда.

— Не. Можех просто да те оставя да станеш на локва. — Не се получаваше както го бе мислил, но бе ядосан, направо му беше лошо от яд, както преди това от страх. Бе се разминало за малко, съвсем за малко. Ако не я бе погледнал… — Можех да си стоя и да гледам как това желязо ще те смачка. Обаче щеше да е жалко да опръскаме с кръв пресния цимент.

— Нямах това предвид. — Тя допи водата и смачка картонената чашка. Коуди я бе спасил от сериозно нараняване. Трябваше да му благодари. И щеше да го стори по-рано, ако не бе започнал да й се кара. — Във всеки случай щях да се дръпна и сама.

— Много хубаво. Следващия път просто ще си гледам работата.

— Точно така. — Абра хвърли чашата, изправи се и й се зави свят. Още се чуваха ударите на чуковете, ала доста хора наблюдаваха с крайчеца на очите си. — Няма смисъл да правиш сцени.

— Представа нямаш каква сцена мога да направя, Уилсън. — Изкушаваше се да й покаже какво може да направи, да освободи малко от бесовете, които кипяха заедно със страха. Но лицето й бе мъртвешки бледо и, независимо дали самата тя го усещаше, или не, ръцете й трепереха. — На твое място щях да накарам бригадира да набие в главите на работниците някои правила за безопасност.

— Ще им осигуря инструктаж. А сега, ако ме извиниш, трябва отново да се заема за работа.

Когато пръстите му се обвиха около рамото й, Абра усети в тях гняв. Беше благодарна за това, защото то я направи по-силна. Много бавно обърна глава, така че да може отново да го погледне. Ярост, каза си с някакво раздразнително любопитство. Този човек бе напълно побеснял, повече, отколкото би трябвало от няколко сърдити думи. Негов проблем, каза си тя.

— Няма да продължавам да ти повтарям да се отдръпнеш, Джонсън.

Той изчака за момент, докато бе сигурен, че ще може да говори спокойно. Още чуваше противния звук от метал, стоварващ се върху бетон.

— Това е нещо, за което можем да се съгласим, Червенокоске. Няма да продължаваш да ми повтаряш да се отдръпна.

Пусна я. След моментно колебание Абра тръгна.

Нямаше да продължава да му го повтаря, мислеше Коуди, докато я гледаше как изчезва навън. А дори и да продължаваше, това нямаше да й помогне.

Имаше други неща, за които да мисли. Коуди подложи лице под горещите струи на душа и си напомни, че Абра не бе негов проблем. Проблем тя без съмнение беше, ама не негов.

Своенравни жени като нея бе най-добре да се отбягват, особено когато имат такъв женствен вид, който контрастира на гадния им нрав. Комплексът на Барлоу му създаваше достатъчно главоболия. Нямаше нужда да добавя и нея в списъка.

Но пък бе приятно да я гледа човек. Усмихна се и спря душа Приятно да я гледа не означаваше приятно да си има работа с нея. Обикновено той обичаше предизвикателствата, ала точно в момента си ги имаше достатъчно.

Сега, когато партньорът му се бе оженил и очакваше първото си дете, Коуди правеше всичко по силите си да запълни липсата му. Бизнесът им процъфтяваше и това означаваше работа по дванадесет часа на ден. Освен да контролира строителството на курорта, трябваше да провежда важни телефонни разговори, да изпраща и получава програми, да взема решения, да дава или не одобрения. Нямаше нищо против отговорностите или дългите работни часове. Беше дори благодарен за тях. Не му бе трудно да си спомни момчето, което бе израснало в една кална ферма на границата на Джорджия и Флорида. Момчето бе искало нещо повече и мъжът бе работил, за да го постигне.

Дълъг път бе изминал, помисли той и завърза кърпата около кръста си. Тялото му бе стройно и загоряло. Все още работеше на открито, макар сега това да бе въпрос на желание,, а не на нужда. В живота му имаше не само чертожни дъски и мечти. Имаше и къща на едно езеро във Флорида, която бе построена до половината. Бе решил да я довърши сам. Сега това бе въпрос не на липса на пари, а на гордост.

Парите ги имаше и никога не би отричал, че му бе приятно да се ползва от облагите, които те предоставяха. И все пак бе израснал, като бе работил с ръцете си, и изглежда не нарушаваше този навик. Не искаше да наруши този навик. Имаше моменти, когато нищо не му бе по-приятно от усещането на чук или парче дърво в дланите.

Прокара пръсти през мократа си коса. Пръстите му бяха мазолести, както през детските години. И сега можеше да подкара трактор, но предпочиташе логаритмична линийка или електрически трион.