Нора Робъртс - Водопад в пустинята

Коуди пъхна ръце в джобовете на халата си.

— Само днес следобед?

Абра едва успя да преглътне жлъчта. Бе длъжна да се извини и, по дяволите, щеше да го стори.

— Да. Става дума за един конкретен повод. Ти днес следобед ми помогна, а аз се държах невъзпитано и неблагодарно. Не бях права, а когато не съм права, искам да мисля, че мога да си го призная. — Абра отиде до масата, която разделяше хола от кухнята. — Донесла съм ти малко бира.

— Да я пием или да я изливаме?

— Ти решаваш — отговори тя и извади от плика картонена опаковка с шест бири. Усмихна се, почти истински. Очите й заблестяха, устните й, сякаш от някаква магия, станаха по-меки. Той усети как сърцето му пропусна цели два удара. — Не знаех дали си ял, затова взех шницел и пържени картофи.

— Донесла си ми вечеря?

Абра притеснено сви рамене:

— Не е кой знае какво, просто сандвич. — Измъкна тридесетсантиметрово хлебче, увито в бяла хартия.

— Ама и сандвича.

— Ами да. — Тя измъкна стиропорната кутия, в която бяха пържените картофи. Дори това да я убиваше, каза си, щеше да произнесе нужните думи. И сигурно щеше да я убие, ако той продължаваше да я гледа така, сякаш по-скоро би изял нея, вместо вечерята. — Исках да ти благодаря, че следобед действа толкова бързо. Не знам дали бих се дръпнала достатъчно бързо, или не, но въпросът не е в това. Фактът е, че ти се погрижи аз да не бъда наранена, а аз така и не ти благодарих както трябва. Предполагам, че съм била по-стресната, отколкото тогава осъзнавах.

Той също, помисли Коуди. Приближи се до нея. Абра държеше празния плик, сгъваше го и то разгъваше. Това му показа, повече, отколкото биха му показали думите, колко й е струвало да дойде тук. Той взе плика от ръцете й и го хвърли на масата.

— Можеше да напишеш всичко това на една хубава малка бележка и да я пъхнеш под вратата. Ала предполагам, че това не е в твоя стил. — Пребори се с желанието си да докосне косите й, защото знаеше, че това би било грешка и за двама им. Коуди само би искал да я докосва повече, а тя изглеждаше така, сякаш би хукнала да бяга при първия му опит да се приближи към нея. Вместо това измъкна една бира и я обърна да прочете етикета. — Искаш ли?

Абра се поколеба само за момент. Май все пак той щеше да й помогне.

— Разбира се.

— Половин шницел?

Тя се отпусна и отново се усмихна.

— Вероятно бих могла да го преглътна.

Бе сключено примирие, неизказано, но договорено. Споделиха на терасата на Коуди студената бира и вкусния шницел. В краката им тихо се плискаше малък шадраван. Тежкият аромат на оранжеви и червени цветя се издигаше между високите стени, които ги обграждаха. Слънцето се бе спуснало ниско и въздухът изстиваше.

— Всички удоволствия в домашна обстановка — отбеляза Абра и отпи от бирата си.

Той си помисли за своя дом, където всичко бе познато, където толкова много стени бяха все още незавършени и толкова метри первази още небоядисани.

— Не съвсем домашна. Ала почти.

Тя протегна гуменките си към водата. Господи, как й се искаше да се потопи в нея, да затвори очи и всеки неин мускул да запее. Тихо въздъхна и се отказа от идеята.

— Много ли пътуваш?

— Достатъчно. А ти?

— Не много. Е, из щата. Два пъти съм ходила до Юта. Обичам хотелите.

— Наистина ли?

Абра се бе успокоила дотолкова, че да не обърне внимание на иронията в гласа му. Отхапа от шницела и се наслади на смесения вкус на месо, сос и кашкавал.

— Обичам да мога да взема един душ, да изляза, да се върна и да намеря чисти хавлии. Да си поръчам румсървис и да ям в леглото. Такива неща. Ти също би трябвало да ги харесваш. — Гледаше го как надига бирата си. — Не ми приличаш на човек, който би правил неща, които не обича да прави.

— Нямам нищо против да пътувам. — Пържените картофи бяха мазни и пресолени. Идеални. Коуди си взе два. — Просто обичам да знам, че има място, където да се върна.

Тя разбираше това много добре, макар да я изненада, че и той изпитваше това чувство и тази потребност.

— Винаги ли си живял във Флорида?

— Да. Не мога да кажа, че много ми харесват снегът и студът на север. Обичам слънцето.

— Аз също. — Абра си взе картофи. — Тук вали само няколко пъти през годината. Дъждът е събитие. — С усмивка довърши своята част от шницела. Най-доброто ядене, трябваше признае, което бе яла от седмици. Трудно й бе повярва, че неговата компания, в края на краищата не бе такова мъчение. Облегна се назад, хвана с две ръце бирата си и зачака падането на нощта. — Но ми се иска да видя и океана.