Нора Робъртс - Всичко е любов

— Защо?

— Не мога отново да мина през всичко това, Грант.

— През кое?

Погледът й стана остър, сълзите пресъхнаха.

— Да те вземат дяволите, не ме измъчвай така.

Той спокойно отпи от кафето си, доволен, че Шелби се нахвърли върху него, вместо да плаче.

— Чувал съм слухове, че сенаторът може рано или късно да се насочи към върха. Може би по-рано, отколкото се очаква.

— Както обикновено, чуваш правилно.

Грант отпи бавно от кафето си, черно и силно.

— Не си ли мечтаеш да си купуваш роклите от известни модни къщи?

— Чувството ти за хумор винаги е било странно.

— Благодаря.

Тя ядосано избута настрани чинията си.

— Не искам да обичам сенатор.

— А сенатор ли обичаш? — възрази той. — Или обичаш човека?

— Това е едно и също!

— Не, не е. — Грант остави кафето и си взе парче бекон от недокоснатата й чиния. — Знаеш го по-добре от мнозина други.

— Не мога да рискувам! — извика Шелби с внезапна страст. — Той ще спечели, Грант, ако живее достатъчно дълго. Не мога да се справя с това… С възможностите…

— Ти и твоите възможности! — избухна и той. Споменът болеше, ала Грант се отърси от него. — Добре, нека вземем някои от тези възможности. Първо, обичаш ли го?

— Да, да, обичам го. По дяволите, току-що ти казах, че го обичам.

— Какво значи той за теб?

Тя прекара пръсти през косата си.

— Всичко.

— Тогава, ако той се кандидатира и нещо се случи с него… — Замълча, защото цветът се оттече от лицето й. — Ще те боли ли по-малко, ако нямаш халка на пръста си?

— Не. — Шелби притисна длани към устата си. — Недей, Грант.

-Трябва да се примириш с това — отсече той сурово. — И двамата трябва да свикнем с това, да го носим със себе си. И аз бях там, и аз не съм забравил. Ще се заключиш ли извън живота заради нещо, което се е случило преди петнадесет години?

— Ти не си ли го направил?

Добро попадение, помисли Грант. Но не си призна.

— Сега не говорим за мен. Да вземем друга от твоите възможности. Представи си, че той те обича достатъчно, за да се откаже заради теб.

— Ще се ненавиждам.

— Точно така. А сега последната. Представи си… — За пръв път я хвана за ръката. — Представи си, че той се кандидатира, печели и доживява до дълбока старост, пише си мемоарите, пътува като пратеник на добра воля или играе вист на слънце на верандата. Ще се побъркаш от яд, че е преживял петдесет години без теб.

Тя издиша.

— Да, но…

— Вече минахме през всички „но“ — прекъсна я Грант. — Разбира се, между тези възможности сигурно има няколко милиона други. Може да го блъсне кола, докато пресича улицата, както и теб може да те блъсне. Може да загуби изборите и да стане мисионер или водещ на новините в шест часа.

— Добре… — Шелби отпусна чело върху сплетените им пръсти. — Никой не може по-добре от теб да ми покаже каква глупачка съм.

— Това е един от по-дребните ми таланти. Слушай, излез на плажа, прочисти си главата. Когато се върнеш, хапни нещо, после легни и спи дванадесет часа, защото на нищо не приличаш. А след това… — Той изчака, докато тя вдигна глава и го погледна с усмивка. — След това си иди у дома. Аз си имам работа.

— Обичам те, животно такова.

— Да-а… — Възнагради я с една от своите бързи усмивки. — Аз също.

Къщата му бе прекалено празна и прекалено тиха, ала нямаше нито едно място, където Алън искаше да отиде. Бе се насилил да даде на Шелби един цял ден, после почти се бе побъркал, когато в петък разбра, че никъде не може да я намери. Двадесет и четири часа по-късно все още се мъчеше да убеди себе си.

Тя имаше право да отиде където и когато поиска. Той нямаше причини да очаква, че Шелби ще му се обади или ще му обясни. Ако бе решила да замине някъде за няколко дни, Алън нямаше никакво право да е сърдит, и определено нямаше причини да се тревожи.

Стана от бюрото и закрачи из кабинета си. Къде, по дяволите, беше? Колко време щеше да я няма? Защо поне не му бе казала?

Объркано пъхна ръце в джобовете си. Винаги бе успявал да намери изход от всеки проблем. Ако не се получаваше по един начин, ставаше по друг, но винаги имаше надеждна система. Бе въпрос само на време и търпение. Той вече нямаше търпение. Болеше го, както никога не си бе представял, че може да го боли — навсякъде, едновременно и неумолимо.

Когато я намереше, щеше да… Какво? Да я принуди, да й вдигне скандал, да й се моли? Заради нея можеше да се откаже от част от себе си и въпреки това да си остане цял, ала без нея никога нямаше да може да е нещо повече от половин човек. Тя бе откраднала нещо от него и после му бе захлопнала вратата, помисли яростно.