Нора Робъртс - Всичко е любов

Алън повдигна брадичката й и се вгледа в лицето й.

— Какво има, Шелби?

— Нищо — отвърна тя прекалено бързо. — Когато получа подарък, ставам сантиментална. — Тихата настойчивост в погледа му не се промени. Вихрушката от чувства в гърдите й не се успокои. — Прави любов с мен, Алън. — Шелби притисна буза към неговата. — Ела да си легнем.

Той я искаше. Тя можеше с един поглед да накара желанието му да избухне. Но знаеше, че не това бе отговорът, от който и двамата имаха нужда.

— Да седнем. Време е да поговорим.

— Не, аз…

— Шелби. — Хвана я за раменете. — Време е.

Тя издиша треперливо. Бе й дал всичкото време, което можеше да й даде. Знаеше си, че рано или късно щеше да дойде моментът за равносметка. Шелби кимна и се приближи към дивана, все още стискайки розата.

— Искаш ли да пийнеш нещо?

— Не. — Алън отново сложи ръка на рамото й и я накара да седне. — Аз те обичам — каза простичко. — Знаеш това и знаеш, че искам да се омъжиш за мен. Не се познаваме много отдавна — продължи, когато тя не отговори. — Ако беше друга жена, можеше да ме убедиш, че ти трябва време, за да си сигурна в чувствата си към мен. Ала ти не си друга жена.

— Знаеш, че те обичам — прекъсна го тя. — Ти ще бъдеш логичен, а аз…

— Шелби… — Можеше да спре възбудените й думи и само с шепот. — Знам, че ти е трудно да приемеш професията ми. Разбирам го, може би само донякъде, но наистина го разбирам. Това е нещо, което ние с теб трябва да разрешим оттук нататък. — Хвана ръцете й и почувства напрежението в тях. — Ще се справим с това, Шелби, по какъвто и да е начин.

Тя все още не проговаряше, ала го гледаше, сякаш вече знаеше какво ще й каже.

— Струва ми се, сега трябва да ти съобщя, че с мен говориха няколко от ключовите фигури в партията и че аз сериозно се замислям да се кандидатирам за президент. Дотогава има още почти десет години, но подготовката вече започва.

Знаеше го, разбира се, че го знаеше, ала като го чу изречено на глас, стомахът й се сви на топка. Усети, че дробовете й ще се пръснат от напрежение и бавно издиша.

— Ако ме питаш за моето мнение — успя да произнесе спокойно, — не трябва да се замисляш, трябва да го направиш. Това е нещо, което ти си създаден да направиш, Алън, нещо, което си създаден да бъдеш. — Думите, макар да ги казваше, макар да разбираше, че са истина, я разкъсваха. — Знам, че при теб това не е просто въпрос на власт и амбиции. Ти виждаш и трудностите, и напрежението, и невъзможната отговорност. — Шелби се изправи, защото разбра, че ако седи още един миг, ще се взриви. Бързо остави розата. Прекалено бързо. Стъблото едва не се пречупи между пръстите й. — Има такива неща като съдба — прошепна тя.

— Може би. — Той я гледаше как кръстосва стаята, как приглажда с ръка възглавницата, която бе грабнала от дивана. — На теб ти е ясно, че това означава не само да се впише името ми в бюлетините. Когато дойде времето, това ще означава дълга и тежка предизборна кампания. Имам нужда да си с мен, Шелби.

Тя за момент се спря с гръб към него и силно стисна очи, за да се овладее. Обърна се.

— Не мога да се омъжа за теб, Алън.

Нещо проблесна в очите му — гняв или болка, не можеше да бъде сигурна, но когато заговори, гласът му бе спокоен:

— Защо?

Гърлото й бе толкова пресъхнало, че не бе сигурна дали Ще може да отговори. С мъка преглътна.

— Ти обичаш логиката. Бъди логичен. Аз не ставам за политическа съпруга. Не съм нито дипломатична, нито организирана. Това е, което ти трябва на теб.

— Искам съпруга — възрази той безизразно. — Не персонал.

— По дяволите, Алън, аз бих била безполезна. Още по-лошо. — Объркано изохка и отново закрачи. — Ако се опитам да се впиша в калъпа, ще се побъркам. Нямам търпение за козметички и секретарки, нямам търпение да бъда тактична двадесет и четири часа на ден. Как бих могла да бъда Първа дама, когато през половината време изобщо не съм дама? А ти, по дяволите, ще спечелиш! Ще се озова в Белия дом, задушена от елегантност и протокол. — Накъсаното й дишане изпълни стаята.

— Искаш да кажеш, че би се омъжила за мен, ако реша да не се кандидатирам?

Шелби рязко се извъртя към него. Измъчените й очи блестяха.

— Не постъпвай така с мен. Ти би ме намразил… Аз бих се намразила. Не може да има избор между мен и това, което си ти.

— Обаче е избор между мен и това, което си ти — възрази той. Сдържаният му досега гняв избухна. — Ти можеш да направиш избор. — Скочи от дивана и я хвана за раменете. Яростта му я смути. Бе знаела, че може да е смъртоносна, бе виждала отблясъци от нея, ала нямаше защита срещу тази ярост. — Ти можеш да решиш да ме изхвърлиш от живота си с едно просто „не“ и да очакваш да го приема, като знам, че ме обичаш. От какво, по дяволите, мислиш, че съм направен?