Нора Робъртс: Всичко е любов

— Колко е часа?

— Рано е.

Той изруга, прокара ръка през косата си и отстъпи назад да й направи път. За момент се облегна на вратата да се опомни, пъхнал пръст в колана на бермудите си — единственият компромис, на който бе готов в името на благоприличието. После тръгна след нея по стръмните скърцащи стълби към жилищната част.

Горе хвана сестра си за раменете и бързо се вгледа в нея с настойчивост, с която така и не бе успяла да свикне. Шелби стоеше мълчаливо, с полуусмивка на устните и сенки под очите.

— Какво не е наред? — попита направо.

— Да не е наред ли? — Тя сви рамене и хвърли чантата си на един стол, който отдавна имаше нужда от претапициране. — Трябва ли нещо да не е наред, за да ти дойда на гости? — Погледна отново към него и забеляза, че още не бе напълнял. Бе по-скоро слаб, отколкото строен, но въпреки това в него, както и в дома му, имаше някаква първична сила. Това също й трябваше. — Ще направиш ли кафе?

— Да. — Грант мина през помещението, което му служеше за хол въпреки праха, и влезе в спретната и добре подредена кухня. — Искаш ли да закусиш?

— Разбира се.

Той се подсмихна и извади парче бекон.

— Само кожа и кости си, детенце.

— И ти не си дебел.

В отговор Грант изръмжа, после попита:

— Как е мама?

— Много е добре. Струва ми се, че ще се омъжи за французина.

— Диленьо, с големите уши и хитрия ум?

— Същия. — Шелби седна на един стол до кръглата дъбова маса да чака бекона, който започна да цвърчи в тигана. — Ще го обезсмъртиш ли?

— Зависи. — Хвърли й един дяволит поглед. — Предполагам, мама няма да се изненада, ако види годеника си в „Макинтош“.

— Няма да се изненада, ще й стане приятно… — Замълча и сви рамене. — Наистина й се иска да наминеш.

— Може би. — Той стовари чинията на масата.

— Ще има ли и яйца? — Тя стана да вземе чинии и чаши, докато Грант счупи шест яйца в една купа. — Разбира се, добре опържени — подхвърли зад гърба му. — Имаш ли много туристи напоследък?

— Не.

Думата бе толкова безизразна и окончателна, че Шелби едва не се разсмя.

— Винаги можеш да опиташ да минираш и да се оградиш с бодлива тел. Чудно ми е как човек, който толкова добре разбира хората, може толкова да ги мрази.

— Аз не ги мразя. — Той сипа яйцата в друга чиния. — Просто не искам да съм около тях. — Без да се придържа към етикета, седна и започна да пълни чинията си. Грант ядеше, а тя се преструваше, че яде. — Как са твоите съквартиранти?

— Постигнали са мирно съвместно съществуване — съобщи Шелби и отхапа парченце бекон. — Кайл ще се грижи за тях, докато съм тук.

Грант я погледна над ръба на чашата си.

— Колко ще останеш?

Този път тя наистина се засмя.

— Винаги си бил много любезен. Не повече от седмица. Не, моля те. — Вдигна ръка. — Не ме убеждавай да остана повече, просто не мога. — Знаеше, че той ще се мръщи, ще ругае и ще отвори дома си за нея за толкова време, колкото й бе необходимо.

Грант довърши последното си яйце.

— Добре, докато си тук, можеш да отидеш до града за продукти.

— Винаги се радвам, когато мога да услужа — измърмори Шелби. — Как успяваш да се снабдяваш с всички по-важни вестници, които се издават в страната?

— Плащам си — отвърна той простичко. — Мислят ме за странен.

— Наистина си странен.

— Точно така. А сега… — Избута чинията си настрани и се облегна на лакти. — Защо си тук?

— Просто исках да се измъкна за няколко дни — започна тя, ала брат й я прекъсна. Вместо да му отговори също така грубо или да се измъкне с шега, Шелби сведе очи към чинията си. — Трябваше да се измъкна — прошепна тя. — Грант, в живота ми е пълна каша.

— С кой не е така? — отвърна той, но протегна ръка и вдигна брадичката й. — Недей, Шелби — измърмори, като видя, че очите й се замъгляват. — Поеми дълбоко въздух и ми разкажи.

Тя пое дълбоко въздух, макар и треперливо, и се опита да овладее сълзите си.

— Влюбена съм, а не бива да бъда и той иска да се оженим, а аз не мога.

— Е, това обобщава нещата. Алън Макгрегър. — Шелби му хвърли един бърз поглед и той поклати глава: — Не, никой не ми е казвал. През последния месец вестниците пет-шест пъти писаха за вас. Добре, той е един от малкото хора, за които честно мога да кажа, че уважавам.

— Той е добър човек — заяви Шелби и премигна да спре сълзите. — Може би дори е велик.

— Тогава какъв е проблемът?

— Не искам да обичам велик човек! — възкликна тя разгорещено. — Не мога да се оженя за велик човек.

Грант стана да вземе кафеварката, напълни отново двете чаши, после седна и избута сметаната към нея.