Нора Робъртс: Всичко е любов

— Трудно е, ако работиш с милиони. — Алън лениво играеше с пръстена, който тя носеше на кутрето си, забравил, че не искаше да говори за работа. — Не всеки ще спазва търговската надценка, никой няма да плаща данъци и дребният бизнесмен ще има не по-голяма защита, отколкото потребителят.

— Трудно ми е да повярвам, че всичко това ще се постигне, ако попълня в три екземпляра номера си за социално осигуряване. — Докосването му, наполовина приятелско, наполовина изкусително, бе твърде разсейващо, ала когато той се усмихна, когато наистина се усмихна, Шелби реши, че това бе най-неустоимият мъж, когото бе срещала. Може би причината бе в прозиращата под веселостта му сериозност.

— Винаги има доста голямо припокриване между бюрокрацията и необходимостта. — Алън се учуди за момент защо, по дяволите, води такъв разговор с жена, която прилича на бездомница от деветнадесети век и ухае като мечтата на всеки мъж.

— Най-хубавото им на правилата е безкрайният брой начини да бъдат нарушавани. — Тя се засмя със своя смях, който за пръв път го бе привлякъл. — Предполагам, че това крепи човек в бизнеса.

През отворения прозорец долетя глас — енергичен, студен и властен:

— Нейдънли може и да следи отблизо американско-израелските отношения, но днешната му политика няма да му създаде много приятели.

— А и със старомодните си евтини дрехи изглежда малко несолиден.

— Типично — отбеляза Шелби и през очите й премина сянка. — Дрехите са също толкова политика, колкото и убежденията… А може би и повече. Тъмен костюм, бяла риза — ти си консерватор. Мокасини и кашмирен пуловер — либерал.

И преди се бе срещал с това убедително пренебрежение към професията си — тихо или шумно, в зависимост от случая. Обикновено не му обръщаше внимание. Този път го жегна.

— Май обичаш да опростяваш нещата, а?

— Само когато не ги търпя — призна тя безгрижно. — Политиката е досаден отпадъчен продукт на обществото още от времето, когато Мойсей е спорел с Рамзес.

По устните му отново заигра усмивка. Шелби още не го познаваше достатъчно, за да разбере, че това бе една предизвикателна усмивка. Само като си помислеше, че едва не се бе поддал на изкушението да си остане у дома и да прекара една спокойна вечер с книга в ръка!

— Не харесваш политиците.

— Това е едно от малкото обобщения, към които съм склонна. Те са няколко породи — тесногръди, фанатични, алчни, страхливи. Винаги ми се е струвало страшно, че шепа хора управляват този странен свят. Затова… — сви рамене и избута чинията — ми е станало навик да се преструвам, че наистина владея собствената си съдба. — Наклони се отново напред, наслаждавайки се как сенките на върбата играят върху лицето му. Бе изкусително да се почувства с пръсти формата на това лице. — Искаш ли да се върнем вътре?

— Не. — Палецът му леко се плъзна по китката й. Той усети мигновеното, почти изненадано забързване на пулса й. — Преди да изляза тук, нямах представа колко ми е скучно там вътре.

Тя го възнагради с една лъчезарна усмивка:

— Най-изискан комплимент, а и толкова убедително изказан. Да не си ирландец?

Алън поклати глава, като се чудеше какъв ли вкус имат тези подвижни елфически устни.

— Шотландец.

— Боже мили, аз също! — По кожата й пролазиха тръпки на предчувствие и през очите й отново премина сянка. — Започвам да си мисля, че е съдба. Съдбата винаги ме е тревожила.

— Обичаш да владееш живота си? — Поддавайки се на порива си, както рядко му се случваше, той вдигна пръстите й към устните си.

— Предпочитам шофьорското място — призна Шелби, ала не отдръпна ръката си, с което достави удоволствие и на двамата. — Практичността на Кембълови.

Този път бе ред на Алън да се разсмее — дълго и с нескрито веселие.

— За старата вражда — произнесе той и вдигна чашата си в наздравица. — Без съмнение нашите предшественици са се избивали под стоновете на гайдите. Аз съм от клана на Макгрегърови.

Шелби се усмихна:

— Дядо ми би ме оставил на хляб и вода, задето съм ти обърнала внимание. Проклетият луд Макгрегър. — Усмивката на Алън се разшири, а нейната бавно угасна. — Алън Макгрегър — каза тя тихо. — Сенатор от Масачузетс.

— Същият.

Шелби въздъхна и се изправи:

— Жалко.

Алън не пусна ръката й, но също стана, така че телата им бяха достатъчно близо, за да се докоснат, достатъчно близо, за да си предадат моментното привличане.

— Това пък защо?

— Можеше да рискувам да си навлека гнева на дядо… — Шелби отново бързо огледа лицето му, заинтригувана от неравномерните удари на собственото си сърце. — Да, сигурно щях… Обаче аз не излизам с политици.