Нора Робъртс: Всичко е любов

— Не знам какво е това — измърмори тя и се вгледа по-внимателно в малкото парче. — Опитайте и ми кажете.

Заинтригуван, той отхапа от малкото парченце, което Шелби поднасяше към устата му.

— Пастет в тесто с… С привкус на кестени.

— Хм. Добре. — Тя лапна остатъка. — Аз съм Шелби — съобщи просто, постави чинията на една стъклена маса и седна до нея.

— Аз съм Алън. — Той седна срещу нея и по устните му заигра усмивка. Откъде се бе взела тази бездомница? Реши, че може да си прекара добре времето, докато го установи, а пролетният въздух бе приятно облекчение от миризмата на тютюнев дим и оранжерийни цветя вътре. — Ще ми дадеш ли нещо от това?

Шелби се загледа в него, обмисляйки въпроса. Бе го забелязала в другия край на стаята, може би защото бе висок и с естествено атлетично тяло, каквото рядко се виждаше на вашингтонските приеми. Там се срещаха старателно поддържани фигури, издаващи редовни тренировки три пъти седмично, ала неговата бе повече като на плувец — плувец в открито море — дълга и стройна. Той без много труд би се справил с всяко течение.

Лицето му не бе гладко. Няколкото замислени бразди допълваха аристократичния вид на това лице с големи тънки устни. Носът му бе леко крив и това й харесваше. Тъмната коса и тъмните очи й напомняха за някой от героите на Бронте — Хийтклиф или Рочестър, не бе сигурна на кого точно. Но в него имаше нещо замислено и мрачно, което бе едновременно успокояващо и тревожещо. Тя отново се усмихна:

— Разбира се. Мисля, че си го заслужи. Какво пиеш?

Алън посегна към чинията:

— Уиски, чисто.

— Знаех си, че може да ти се вярва. — Шелби взе чашата от него и отпи. Над ръба очите й се смееха, лекият бриз играеше с косите й. Лунната светлина, звездната светлина й отиваха. За момент му заприлича на елф, който можеше да изчезне в облаче дим.

— Какво правиш тук? — попита я той.

— Майчински натиск — отвърна тя безгрижно. — Изпитвал ли си го някога?

Алън се усмихна накриво:

— Моят специалитет е бащинският натиск.

— Не вярвам да има кой знае каква разлика — реши Шелби с пълна уста, преглътна и опря глава на дланта си. — В Александрия ли живееш?

— Не, в Джорджтаун.

— Наистина ли? Къде?

Лунната светлина блестеше в очите й и му показваше, че това бяха най-ясносивите очи, които бе виждал.

— Улица „Р“.

— Странно как не сме се срещали на пазара. Моят магазин е само на няколко преки оттам.

— Ти имаш магазин? — Модни рокли, кадифени якета, може би бижутерия.

— Аз съм грънчарка. — Тя му избута обратно чашата през масата.

— Грънчарка ли? — Без да се замисля, Алън хвана ръката й и я обърна да я разгледа. Малка и тясна, с дълги пръсти, ниско изрязани нотки без маникюр. Харесваше му усещането, харесваше му и как изглежда китката й под тежката златна гривна. — Бива ли те?

— Страхотна съм. — За пръв път, откак си спомняше, трябваше да потисне желанието си да прекъсне контакта. Мина й през ума, че иначе той щеше да я държи, докато вече бе забравила, че има да ходи и на други места. — Ти не си от Вашингтон — продължи Шелби, като за опит остави ръката си да лежи в неговата. — Например… Ню Инглънд?

— Масачузетс. Точно попадение. — Почувствал лекото съпротивление в дланта й, Алън я задържа в своята, взе още един ордьовър и й го предложи.

— А, долавя се влиянието на Харвард. — Долови се и лекото пренебрежение в гласа й. Алън за миг присви очи. — Не си учил медицина — размишляваше на глас тя, докато позволяваше на пръстите си да се вплетат в неговите. Чувството започваше да става много приятно. — Дланите ти не са достатъчно гладки като за медицина.

Може би някакво изкуство, помисли, отново забелязала романтично замисленото изражение в очите му. Мечтател, подозираше Шелби — човек, който обича да разглежда нещата от всички страни, преди да действа.

— Право. — Алън прие внимателния й поглед, както и леката изненада, изписана на лицето й. — Разочарована ли си?

— Изненадана. — Макар че гласът му подхождаше като за адвокат — гладък, чист, с нюанси, които можеха да означават драма или хумор. — Обаче в такъв случай трябва да призная, че представата ми за адвокатите е погрешна. Моят има увиснала шия и носи рогови очила. Не мислиш ли, че законът се бърка в много обикновени неща?

Той вдигна вежди и ъгълчетата на устните му трепнаха.

— Като например убийства и телесни повреди?

— Това не са обикновени неща… Е, може би телесната повреда — поправи се тя и отново си пийна от чашата му. — Аз имам предвид безкрайната бюрокрация. Знаеш ли колко формуляра трябва да попълвам, само за да си продам стоката? После някой трябва да прочете тези формуляри, друг трябва да ги обобщи, а трети трябва да ми изпрати нови формуляри, когато му дойде времето. Няма ли да е по-лесно просто да ме оставят да си продавам вазите и да си изкарвам хляба?